Робер Мерл - Островът

Мезън обърна глава през рамо и хвърли поглед към моряците. Ясно беше, че шотландецът ги е завладял с въодушевлението и убедил с доводите си. Описанието, което бе дал за бъдещите събития, беше така изразително, така ярко и така правдоподобно, щото никой не се съмняваше, че е пророческо.

Мезън подаде далекогледа на Пърсел, обърна се рязко и застана срещу Мак Лауд.

— Какво предлагаш тогава? — каза той с разтреперан от яд глас. — Да се предадем ли? Не стига само да се всява паника, Мак Лауд. Трябва и план.

— Не всявам паника — отвърна Мак Лауд, разгневен, че е принуден да мине в отбрана след току-що спечеления успех. — Казвам само как стоят нещата. А колкото до плана, трябва да го обсъдим всички заедно. Имаме време. Фрегатата няма да пристигне до един час.

— Да обсъдим ли! — избухна веднага Мезън. — Да обсъдим! Та тук не е парламент! Докато обсъждаме, няма да подготвим нищо.

— Слушайте, Мезън — каза Мак Лауд.

— Как дръзваш да ме назоваваш така? — извика Мезън, почервенял от гняв. — Няма да търпя нито миг повече проклетото ти безочие.

— Ще трябва да го понасяте, Мезън — продължи Мак Лауд с провлечения си говор, — защото нямам намерение да ви наричам другояче. Тук не сме на борда. „Блосом“ вече гние на пясъка и не може да служи за нищо. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, Мезън, но и капитанът му вече не служи за нищо. Вие умеете да ръководите платноходка, Мезън, признавам ви това. Но на сушата не струвате повече от когото и да е другиго. Имате право да изкажете мнението си и нищо повече. А пък колкото до парламента, ще ви кажа, Мезън, че попаднахме точно на думата: ние тук сме един малък парламент и още вчера гласувахме; гласувахме единодушно и знаете ли за какво? Да не ви наричаме вече по чин, Пърсел и вас. Вие не сте вече никакъв тук, Мезън, трябва да свикнете с тази мисъл. Както казах, имате право да изкажете мнението си и нищо повече.

Мезън остана за миг зяпнал, онемял, вцепенен. После се опомни, изправи се и изгледа строго моряците.

— Уайт? — запита кратко той.

— И аз казвам като Мак Лауд.

— Бейкър?

— Нямам нищо против вас — каза неловко Бейкър. — Но съм съгласен с другите. Тук не сме вече на „Блосом“.

— Джонс?

— Аз съм съгласен с Бейкър.

— Джонсън?

— Също — отвърна Джонсън като сведе поглед.

— Хънт?

Хънт изръмжа, но не отговори.

— Смъдж?

— Как мислите, Мезън — подхвърли Смъдж като издаде някак безочливо напред големия си нос, — че ще ви лижем краката ли, на Пърсел и на вас? Не ни трябват вече разни проклети офицери!… Ядохме им попарата!…

— Затваряй си устата — прекъсна го Бейкър, няма защо да сме невъзпитани.

Мезън се обърна към Пърсел, който следеше безучастно сцената, облегнат на едно дърво.

— Знаехте ли, мистър Пърсел? — запита мнително той. — Знаехте ли за това… гласуване?

— Току-що го узнах — каза Пърсел.

Той се изправи раздразнен. Недоверието на Мезън пресуши изведнъж цялото съчувствие, което изпитваше към него.

Настъпи мълчание. После Мезън каза враждебно:

— Тогава? Какво мислите по тоя въпрос?

Пърсел помълча няколко секунди. Търсеше начин да подскаже на Мезън, че не е съгласен с него, но без да го изложи пред моряците.

— Тогава? — повтори Мезън.

— Колкото се отнася до мене — отвърна отчетливо Пърсел, — аз ще продължа от уважение да ви наричам капитане, но ако моряците искат да ме назовават Пърсел, нямам нищо против.

— Нямате нищо против ли? — извика възмутено Мезън.

— Не, капитане.

— Тогава вие… — започна презрително Мезън.

Щеше да каже: „Не се отвращавате“, но замълча с отворена уста. Без малко щеше да забрави: офицери не биваше никога да се карат пред моряците. Устата му се затвори като мидена черупка той се завъртя към Мак Лауд, изгледа го и кресна разярено:

— То се знае, че ти си изкалъпил цялата работа, Мак Лауд! Ти си подстрекателят! Ти си отклонил хората от дълга им!

— Никого не съм подстрекавал! — отвърна Мак Лауд и се изправи с достойнство. — И нищо не съм изкалъпил. Имам право да си кажа мнението и го казах. А като говорите за дълг, Мезън, ще ви кажа нещо: не аз ви посъветвах да пратите на оня свят капитана си и да разбунтувате кораба му…

Мезън стана ален като божур, ръката му стисна пушката и на Пърсел се стори изведнъж, че ще застреля шотландеца. Мак Лауд навярно предположи същото, защото взе пушката си под дясната мишница и зачака с ръка на спусъка, с дуло насочено в нозете на Мезън. Минаха две-три секунди, след това Мезън сложи пушката на рамо, привидно успокоен, и напрежението премина.