Робер Мерл - Островът

— На младини — отвърна Джонсън и загледа пак носа си. — Лейтенанте — продължи той като повиши внезапно глас, — искам да знам право ли е, като съм сбъркал веднъж, да търпя наказание за през целия си проклет живот?

— Зависи — отвърна Пърсел. — Зависи дали си нанесъл с постъпката си голяма пакост някому.

Джонсън поразмисли малко и заключи:

— Най-много навредих на себе си.

Той се унесе, сякаш миналите събития нахлуха наведнъж в съзнанието му. В един миг се изчерви до уши, жилите на челото и слепоочията му се надуха обезпокоително, главата му щеше като че ли да се пръсне под напора на спомените.

— Не мога да кажа, че съм напакостил другиму, лейтенанте — заяви възмутено той. — Няма такова нещо! Не мога да кажа, че е било така! — продължи той като размаха показалец пред големия си нос. — И другият няма право да каже, че е така! Ако има дело, а пък не може да има за такъв случай, бог да ме убие и да ме опрости, лейтенанте, като Йов на бунището, никога никому не съм сторил зло. Така е думата де, ако има дело, знам какво ще кажат всички съседи, господ да ги поживи, ако бъдат добросъвестни свидетели, както казва нашият скуайър, а не проклети лъжци, както съм убеден аз. По-скоро другият ме е използувал, това е самата истина, лейтенанте, и ако сега има покрив над главата и пари да глътне по някоя и друга чаша бира в неделя след черква, кому другиму го дължи, ако не на мене? И господ да го прибере в пъклото, ако не е така, лейтенанте, вярно и достоверно, както че ме казват Джонсън.

Той продължи:

— Ще ви кажа какво съм сторил, лейтенанте: ожених се.

Последва мълчание. След малко Пърсел каза заинтригуван:

— Ако ми имаш доверие, разкажи докрай. Не разбирам. Каква връзка има женитбата ти с „другия“? Кой е този „друг“?

— Мисис Джонсън, лейтенанте.

— А, добре — каза Пърсел.

Джонсън го погледна и подхвана:

— Може да речете, че не е било кой знае какъв грях дето съм се оженил. Ох, не казвайте такова нещо, лейтенанте! — извика с укор той, сякаш Пърсел действително бе изказал подобно мнение. — Наистина ще е било тежък грях, щом бях наказан за до края на тоя проклет живот.

Той погледна Пърсел, сякаш очакваше съгласието му, но тъй като Пърсел мълчеше, продължи с гордост:

— Не бях беден, лейтенанте. Щях да съм си у дома сега, нямаше да тежа на енорията. Имах една къщица, лейтенанте, една градинка, питомни зайчета, кокошки. А предпочетох да изоставя всичко това и да се върна на служба на „Блосом“. На моите години, лейтенанте!

— Предполагам — каза Пърсел, — че и ти, като мене, не си познавал Бърт.

— Познавах го — отвърна Джонсън. — Служил бях по-рано при него.

Пърсел го погледна смаян.

— И предпочете…

— Предпочетох — каза кратко Джонсън.

Последва мълчание, след това Пърсел заговори отново:

— По същата причина ли дойде и с нас?

— Да, лейтенанте.

— Струва ми се — подхвана след малко Пърсел, — че си избрал едно прекалено крайно решение. Най-после, би могъл да избягаш от мисис Джонсън и пак да си останеш в Англия.

— Не, лейтенанте — отвърна Джонсън.

И добави с непоколебима увереност:

— Щеше да ме намери.

После замълча, махна със свободната си ръка, сякаш искаше да заличи с един замах всичките си спомени, и продължи:

— О, сега съм добре, лейтенанте, не се оплаквам.

И след това добави смирено:

— Може най-после и да се успокоя.

В същия миг пред къщата се чуха бързи стъпки и някой извика възбудено:

— Пърсел! Пърсел!

— Тук съм — обади се Пърсел и заобиколи къщичката, последван от Джонсън.

Дошъл бе Уайт. Запъхтян, облещил очи, с разтреперани устни.

— Всички са на канарата. С пушки. Търсих ви — едва успя да каже той.

Пое си дъх, преглътна и добави:

— Видяха платноход.

Пърсел посрещна вестта така, като че го удариха с пестник право в лицето.

— Далеко ли е? — запита беззвучно той. — Към нас ли идва?

Уайт вдигна рамене, обърна се кръгом и побягна назад, без да продума.

— Ела, Джонсън — каза Пърсел, като едва устоя на желанието си да изтича. — Не — добави нетърпеливо той, — остави брадвата тук, няма да ти дотрябва.

Вместо да тръгне по Западния булевард, той прекоси през гъсталака. Джонсън се мъкнеше подире му.

— Ей че работа, лейтенанте! — измърмори старецът.

— Да — отвърна Пърсел през зъби, — изглежда, че не си избрал добро място за спокойствие.

Когато прекосяваха площад Блосом, минаха покрай събраните жени. Те ги изгледаха мълчаливо. Знаеха вече. Навярно им бяха забранили да се приближават към канарата. И те се бяха събрали пред шатрата си. Престанали бяха да работят.