Робер Мерл - Островът

Деветте хижи бяха солидни. Стените им, направени от дъбовия материал на „Блосом“, бяха така плътни и здрави, че едва можеха да заковат гвоздей в тях. Но бяха построени без въображение, по един и същи образец. В същност, това еднообразие не правеше впечатление на англичаните и само Пърсел бе проявил известна изобретателност: за южната страна на хижата си бе възприел плъзгащите се стени на таитяните и бе удължил покрива със стряха, но така, че да може да вижда планината, а в същото време да е защитен от слънцето. Като свърши стрехата, Пърсел забеляза със задоволство, че тя придава достойнство на жилището му, удължавайки покрива.

Той ходеше всяка сутрин да му се възхищава, след като си направеше тоалета в пристроения кухненски навес. Обръщаше се гърбом към къщата, отиваше по единствената пътека в градината си до храсталака от ибискус, който я заграждаше, и оттам се въртеше на пета и гледаше със задоволство творбата си. По това време плъзгащите се врати бяха вече отворени в очакване на първите коси лъчи, които засега докосваха само прага. От мястото, дето се намираше, Пърсел виждаше как Ивоа се занимава с приготвянето на закуската. И очакваше минутата, когато, свършила приготовленията си, ще дойде до дълбеите на плъзгащите се врати, като режисьор, който се готви да направи съобщение на сцената. Поглеждаше го отдалеко, усмихваше се и започваше да пее, като удължаваше всеки звук:

— А-да-мо! Дойдеш я-деш, А-да-мо!

Те бяха на двадесет стъпки един от друг и се виждаха съвсем ясно, така че това провикване беше излишно. Но то бе станало навик. Пърсел слушаше усмихнат, втренчил поглед във фигурата на Ивоа, но не се обаждаше. Тогава тя подновяваше своята нежна, ласкава песен:

— А-да-мо! Дойдеш я-деш, А-да-мо!

Тя наблягаше силно върху сричката да на Адамо, а краят на името му отлиташе в писклив и неизказано прелестен извив. Очарован, разчувствуван, Пърсел я оставяше да потрети зова си, преди да й даде знак с вдигната ръка, че е чул.

Върху тежката дъбова маса, направена от нейния тане, Ивоа беше наредила един отворен кокосов орех, една манга, един банан и сухари от хлебно дърво, изпечени предния ден в общата пекарна. Тя бе възприела с готовност чудноватия навик на пеританите да слагат трапеза , като че ли имаше някакво значение или полза да ядеш на седемдесет сантиметра от земята. Но в едно бе останала неумолима: не се хранеше заедно с Адамо, а след него. Таитянската религия приемаше (както впрочем и християнството), че при сътворението мъжът е бил създаден пръв, а жената след него, за да се внесе, макар и малко късно, разнообразие в самотата му. Но таитяните, било че са имали по-голямо въображение от евреите, било че са имали по-добра охота, са извадили от това първенство на мъжа едно чисто кулинарно приложение: мъжът трябва да се храни преди другарката си, която е длъжна да се задоволи само с остатъците.

Когато привърши яденето, Пърсел излезе от предната врата, мина по Западния булевард и навлезе в гъсталака. Направил бе само няколко стъпки, когато чу смехове и песни. Усмихна се. Ваинетата бяха вече на работа. Никога не бе ги виждал така трудолюбиви! Някои хижи не бяха още покрити и те преплитаха сега пръчките, които щяха да служат за покрив.

— Идеш без жена си — каза Итя щом забеляза Адамо. — Друга ли искаш да си избереш?

Ваинетата се разсмяха, Пърсел се усмихна.

— Не, дойдох да ви кажа добър ден.

— Добър ден, Адамо — отвърна Итя.

Пърсел се приближи към ваинетата. Възхищаваше се от бързината и точността на движенията им. Разпределили си бяха работата. Едни режеха клоните на пандануса. Други завързваха листата около клоните. Трети свързваха самите клони с ивици, изрязани от кората на дървото.

— Знаеш ли кой ще ме вземе за ваине? — попита Ваа.

— Не — отвърна Пърсел.

— А мене знаеш ли? — попита Тумата.

— Не.

— Ами мене? — каза Раа.

— Не, не! — отвърна той. — Нищо не зная.

Продължаваха да бързат, докато говореха. Засега живееха всички заедно под една широка шатра, направена от марселите на „Блосом“, затова бързаха да довършат хижите. В Таити, после на кораба, се бе установило за известно време едно смешение, което бе дотегнало на всички, и щом пристигнаха на острова, англичаните заявиха, че са решили, след като привършат работата, да си изберат постоянни съпруги.

— Отивам си — каза Пърсел като им махна леко с ръка.

Итя се изправи.

— Ще се върнеш ли скоро?

— Имам работа в къщи.

— Мога ли да дойда тогава у тебе?