Робер Мерл - Островът

Чу, че Меани се смее до него и вдигна глава.

— Неловко ти е — каза Меани. — Знаеш, че казвам истината, а пък ти е неловко.

— Пеританите не изказват тия неща — каза Пърсел като се изчерви.

— Зная — отвърна Меани и сложи лявата си ръка на рамото му. — Не казват каквото трябва да се каже. А каквото трябва да се прави… — той се разсмя — правят го, ама се мръщят.

Пърсел се засмя, Меани също. Добре се чувствуваха като вървяха рамо до рамо под смесените сенки на гъсталака.

Пърсел се обърна, усмихна се на Ивоа и продължи хода си, отнасяйки в съзнанието си големите й сини очи, които тя не снемаше от него. Когато дружината тръгваше сутринта, останалите на борда таитянки приготвяха за задушаване едно диво прасе и Пърсел усети приятната миризма на горящи дърва. Стомахът му се присви и го накара да ускори ход. Почувствува се изведнъж подмладен, оживен, гърдите му бяха изпълнени с чист въздух, беше така радостен и в добро настроение, щото му се струваше, че не върви, а хвърчи. От време на време рамото му опираше о рамото на Меани и от този допир по тялото му се разливаше приятна топлина. Островът беше хубав, благоуханен, изпъстрен с птици. Нов свят се разкриваше пред тях. Той се огледа наоколо си с радостта на собственик.

— Е, Адамо, е — извика Меани, — приятно е да те погледне човек!

— Да — отговори Пърсел.

Искаше да каже: „Щастлив съм“, но не смогна да го изрече. Само добави бързо и смутено:

— За водата имаш право, Меани. Неудобство е. Не бях го забелязал. Мислех само, че островът е доста малък.

— Не — отвърна с усмивка Меани, — не е съвсем малък. Все има кътчета, дето може да се играе на криеница. — После стана отново сериозен и каза с глас, в който прозвуча безпокойство: — Не, Адамо, не е съвсем малък, ако се разбираме.

— Какво искаш да кажеш? Ако пеританите и таитяните се разбират, или ако изобщо всички се разбират?

— Ако изобщо всички се разбират — отвърна след кратко замълчаване Меани.

Но в гласа му прозвуча неувереност.

Селото, на което Мезън начерта плана два дни след пристигането на „Блосом“ пред острова, беше правилен ромб, чиито четири ъгли съвпадаха с четирите главни географски посоки. Ръбовете на ромба бяха булевардите на селцето (така ги наименува самият Мезън), а пък колибите щяха да се намират извън ромба, перпендикулярно на оста север-юг, на правилни разстояния една от друга и всички с южно изложение. По този начин всяка къща беше отделена от съседните, без да отнема изгледа и слънцето на тези, които се намираха по-назад.

Това предимство, проличало още щом ги построиха, беше случайно. Докато чертаеше плана, Мезън се стараеше само да се ръководи от компаса и би дал на селото кръгла форма, ако тя не бе му се сторила по-мъчно осъществима върху една залесена площ. За Мезън беше важно положението на всяка къща извън ромба да съответствува на точка от компаса. Така, като се тръгне от север, от двете страни на северната точка бяха къщите на Хънт и Уайт, после, по протежение на Източния булевард (така нарече Мезън двата източни ръба на ромба) се минаваше последователно покрай хижата на Смъдж на североизток, на Мак Лауд — на изток, на Мезън — на югоизток, и на Пърсел — на юг. По Западния булевард, или по двата западни ръба на ромба, се минаваше покрай къщата на Джонсън — на югозапад, на Бейкър — на запад, и на Джонс — на северозапад.

В центъра на ромба Мезън бе оставил един квадрат с по десет метра от всяка страна, който бе наречен Площад Блосом. Четири пътеки, наречени от Мезън „улици“, свързваха булевардите с малкия площад. Редно би било те да започват от ъглите на ромба, но когато правеше чертежа си, Мезън се грижеше да осигури своя достъп до площад Блосом и начерта първата „улица“ пред своя дом, от югоизточния край на компаса. Затова я нарече Улица на пасатите. За симетрия втората започваше от северозапад, срещу къщата на Джонс. Нарече я Улица на северозападния вятър. Други две улици допълниха плана: Улицата на югозападния вятър, която започваше пред къщата на Джонсън, и Улицата на североизточния вятър, която свързваше къщата на Смъдж с центъра.

При все че селото имаше само два булеварда, четири улици и един площад, Мезън нареди да изработят седем показателя, всеки закован на дървен стълб, и изписа собственоръчно върху тях имената, които бе дал на съобщителните линии в своя град. След като ги очертаха (и как да е павираха), англичаните, събрани по обед от капитана, забиха на всеки ъгъл по един кол с показател, с тържественост, която се стори много чудна на таитяните. Те не възприеха впрочем английските наименования, защото мислеха, че не ще могат да ги изговарят. Задоволиха се да наричат улиците по името на най-близкия перитани. Така Улицата на пасатите стана за тях Пътеката на главатаря (Мезън); югозападната — Пътеката на стария (Джонсън); северозападната — Пътеката на Ропати (Роберт Джонс); а североизточната — Пътеката на плъхчето (прякор на Смъдж). По-късно, когато отношенията им с пеританите започнаха да се обтягат, те наричаха тези улици не по името на англичаните, а по името на таитянките, които живееха с тях. Пътеката на плъхчето стана Пътеката на Тумата, Пътеката на стария — Пътеката на Тайата и така нататък.