Робер Мерл - Островът

„Кой знае — помисли Пърсел — дали Мак Лауд ще се съгласи да бъде заместен от Бейкър. Няма да минем без мъчнотии на тоя остров.“

Меани надигна на двата си лакътя своята едра снага и отметна глава назад, за да види Итя.

— А пък аз, Итя — каза съвсем двусмислено той, — няма да те бия. — И добави със смях: — Или съвсем нарядко.

Итя разтърси живо глава. Тя и Амурея бяха най-младите и най-дребнички таитянки. Носът й беше леко вирнат нагоре, ъглите на устните — малко повдигнати към бузите, а това й придаваше весело изражение. Обичаха я заради нейната жизнерадост, но според таитянския етикет, държането й не беше добро: липсваше й сдържаност. Позволяваше си да изказва мнение за хората повече, отколкото е позволено.

— Е-е — продължи закачливо Меани, — няма ли да ми дадеш цвете?

— Не — отвърна Итя, — не го заслужаваш.

Подхвърли само едно камъче, което го улучи по гърдите.

— Камък! — намуси се тя. — Само това ще ти дам!

Меани се изтегна на земята и скръсти ръце под врата си.

— Грешиш — каза спокойно той.

Итя му хвърли второ камъче. Меани извади ръце изпод врата и закри с тях очите си, за да ги защити. Не продума. Само се усмихна.

— Най-напред — каза Итя — не си хубав.

— Право казваш, Итя — разсмя се гръмко Ивоа. — Брат ми наистина не е хубав! Няма по-грозен мъж от него в острова!

— Не е само това, че е грозен — продължи Итя. — И нищо не струва за тане.

— Ох, ох! — каза Меани.

Изтегнал царствено великолепното си тяло, той се протегна, изпъчи се и размърда бедра.

— Престани да се перчиш! — извика Итя като му хвърли наведнъж всички камъчета, които държеше в ръка. — За нищо на света не искам такъв тане като тебе. Днес ще съм аз. Утре Авапуи. Другиден Омаата.

— Аз — каза Омаата с дълбокия си кънтящ глас — си имам Джоно.

Пърсел се изсмя.

— Защо се смееш, Адамо?

— Смея се, защото харесвам гласа ти.

А на английски каза:

— Човек би казал, че реве гълъб.

Поиска да преведе, но не намери дума за „реве“. В Таити нямаше диви зверове.

— Според мене — започна Итя, — най-хубавият тане на острова е Адамо. Не е едър, ама косите му са като сутринно слънце през палмите. А пък очите му! Много харесвам очите му! По-светли са от водите на лагуната по пладне. И носът му е съвсем прав, съвсем прав! Когато се усмихва, има трапчинка на дясната буза и е весел като момиче. А когато не се усмихва е величествен като главатар. Сигурна съм, че Адамо е голям вожд на своя остров и има много кокосови палми.

Пърсел се разсмя.

— На моя остров няма кокосови палми.

— О! — извика смаяно Итя. — А как живеете?

— Лошо. Затова отиваме да живеем по чужди острови.

— Все едно — каза Итя като го гледаше със своите искрящи очи — и без кокосови палми дори, ти си добър тане. Най-добрият тане на острова.

Ивоа се понадигна на лакът и се усмихна на Итя с добродушно достойнство.

— Адамо — каза тя като продължаваше да се усмихва и простря изразително ръка като Оту, — Адамо е тане на Ивоа.

Това смъмряне разсмя Меани, а Омаата се усмихна презрително. Итя наведе глава и закри с десния лакът очите си, като дете, което ще заплаче. Напомнили й бяха да се държи прилично и тя се бе засрамила от лошото си държане.

Настъпи мълчание, беше горещо и Пърсел, легнал на тревата, взел ръката на Ивоа в своята, усети, че задрямва.

— Чудя се — каза полугласно той — какво е станало с хората, които са живели на този остров.

— Възможно е — обади се Омаата като сниши също глас — да е имало болест и да са измрели.

— Възможно е — обади се по същия начин Меани — да е имало война между две племена и да са се избили.

— И жените ли? — каза Пърсел.

— Когато жреците на едно племе заповядат да се изкорми кокошката 15 15 Да се унищожи докрай врагът. , избиват и жените. Че и децата.

Пърсел се надигна на лакътя си.

— Но всички не умират. Все остава някой победител.

— Не — отвърна Меани, като поклати тъжно глава. — Не винаги. В Мана се изклаха всички. Всички! Мъже и жени! Само един остана жив. Но не пожела да живее на острова сред тия мъртъвци. Скочил в пирогата си, пристигна в Таити и разказа за станалото. След две седмици умря. Не разбраха от какво е умрял. Може да е било от мъка. Мана е малко островче, не по-голямо от тукашното, и сега е съвсем пусто. Никой не иска вече да отиде там.

— Аз пък мисля — каза Итя като вдигна глава, — че хората, които са живели тук, са отплавали с пирогите си, защото ги е било страх.

— От какво? — запита Пърсел.