Робер Мерл - Островът

Пърсел прибра скицата в джоба си, повика другарите си, които се бяха изтегнали из храстите, и дружината тръгна отново. Учуди се, че не вижда планината между върховете на дърветата, при все, че бяха толкова близо до нея. Но тя беше закрита от светлозелен шумак, който се издигаше много по-високо от клоните на гората. Пърсел насочи дружината към него и след десетина минути те излязоха на малка полянка, сред която се извисяваше исполинска индийска смокиня.

Таитяните нададоха радостни възклицания и изтичаха към дървото. Пърсел ускори ход. Не можеше да види стъблото, закрито от безброй израстъци, наведени към земята и пуснали корени, поддържащи клоните, от които бяха израснали. По този начин дървото изглеждаше израснало от земята, върнало се към нея и израснало наново. Отвесните клони бяха в такова изобилие, че смокинята се простираше на двадесетина метра в ширина и дълбочина и приличаше на храм с безброй колони. Около тези колони се увиваха бръшляни с огромни листа, които закриваха вътрешността на „храма“ и Пърсел се запита дали в действителност тук няма няколко смокини, преплетени в една-единствена маса. Някои от отвесните израстъци, дебели колкото обикновено стъбло, бяха очевидно много добра опора, защото един от главните клони, разцепен от мълния и почти отделен от ствола, се държеше още във въздуха благодарение на „въздушните“ корени, които огромната му тежина бе изкривила, без да успее да ги пречупи. Таитянките се втурнаха с радостни викове между колоните. Цялата дружина ги последва и още преди да стигнат до ствола, откриха редица стаички от шума, отделени една от друга със стени от лиани, а вместо с килими — покрити с дебел пласт мъх.

Таитянките влизаха и излизаха из тия стаи от зеленина, като се смееха от възхищение и радост. После Итя събра шепа мъх, хвърли го в лицето на Меани и избяга. Таитянките я последваха с писъци, а мъжете се втурнаха да ги гонят из лабиринта от стаи, дето беше много лесно да се изгубят, при все че преследващият беше често пъти отделен от преследвания само с една стена от шума.

Пърсел се забавляваше и крещеше като другите, но въпреки това не се радваше истински, не се отпускаше напълно. След като се отдалечи от смокинята, намери си по-широко място и се изтегна на полянката. „Защо не мога вече да се забавлявам като тях — помисли си той, — без задръжки, като дете? Какво е това, което съм загубил, а таитяните още притежават?“ Скърбеше, че открива в себе си загриженост, безпокойство за какво ли не.

Бейкър и Хънт отидоха при него, а след няколко минути дойдоха, запъхтени и развеселени, Меани и таитянките. Учудиха се, че Пърсел бе престанал толкова скоро да се забавлява.

— Късно е вече — каза той като посочи слънцето. — Ще си починем малко и ще се приберем на кораба.

Извади отново от пазвата си скицата на Мезън и започна да я изучава.

— Бейкър — каза след малко, — искаш ли да ми посочиш на тоя план пътя, по който мина вчера капитан Мезън?

Бейкър седна до Пърсел и наведе над рисунката приятното си мургаво лице.

— Ще ви кажа, лейтенанте. Щом стигнахме до първата висока равнина, ние се насочихме на изток, докато стигнахме храсталака. Там завихме и поехме в южна посока. Заобиколихме планината. Карахме така, че храсталакът оставаше през цялото време откъм десния борд. Не беше приятен поход, вярвайте ми.

— Накратко казано, вие сте тръгнали по окрайнината, а пък ние тръгнахме из средата. Сега си обяснявам защо Мезън не е нанесъл на картата смокинята. — След това продължи: — От рисунката разбирам, че според Мезън храсталакът е сто стъпки широк. Разучи ли го?

— На два пъти. Единия път в източния край, втория път в западния. Първия път ходих аз. Грозно нещо е да си вътре, лейтенанте. Тъмно, да се задушиш. Изподираш си ръцете да отстраняваш стъблата на малките палми, а пък те са жилави и ако ги пуснеш, веднага те шибват в гърба. Освен това, толкова е тъмно, че след една минута вече не знаеш къде си. За щастие, бяхме се уговорили с капитана, че всяка минута ще ми се обажда. И само по звука можех да се ориентирам.

— А какво има оттатък?

— Канарата.

— Нищо помежду?

— Нищо помежду.

— И ти преброи сто стъпки от гората до канарата?

Бейкър се усмихна бегло.

— Право да си кажа, лейтенанте, на няколко пъти обърках сметката. Беше тъмно, бях малко ядосан, а пък и проклетата пушка все се мотаеше в краката ми.

Пърсел погледна Бейкър. Уелшецът беше сух, мургав, в изваяното му лице блестяха умни очи.