Робер Мерл - Островът

— Няма по-мазен блюдолизец от тоя стар глупак — каза Мак Лауд като плюна презрително. — Покажи му някой офицер и той веднага ще падне на колене пред него.

Старият Джонсън отвори уста да възрази, но Мак Лауд му хвърли такъв страшен поглед, че той предпочете да мълчи. Откакто видяха как заби хладнокръвно ножа си в гърдите на Саймън, моряците се бояха от Мак Лауд, а той използуваше страха им.

Без да иска и да знае за присъствието на Пърсел, Мезън се разхождаше мрачно по мостика. Моряците бяха на сушата; авторитетът му се рушеше всекидневно; „Блосом“ беше на пясъка и не след много щяха да го демонтират, да го разглобят, да го разрушат, за да си направят колиби. Тридесет и пет години морско плаване приключваха днес.

— Капитане — каза Пърсел, — щом ме изпращате на сушата, ще се възползувам, ако разрешите, да разгледам острова.

— В такъв случай — отвърна Мезън — вземете двама-трима души и ги въоръжете. Не мога да се освободя от страха, че островът е може би обитаван, но жителите му се крият.

Пърсел го погледна, а Мезън продължи със спокоен и равен глас, сякаш искаше да докаже на лейтенанта, че случката с Мак Лауд не го е засегнала.

— В същност това е твърде малко вероятно. Не намерихме никакви следи от огън, никакви пътечки или обработвана земя. Но ще видите: островът е заграден с пояс от храсти. Тези храсти са почти непроходими и могат да бъдат идеални скривалища за партизанска война. Представете си малки палмови дървета. С хиляди, притиснати едни до други. На места трябва да отстранявате стъблата им, за да можете да минете, на други места исполински папрати, като в Таити. Със стъбла като бе…

Щеше да каже „като бедрото ми“, но замълча. Думата „бедро“ му се стори неприлична.

— … с огромни стъбла, мистър Пърсел! И с невероятно големи листа! По-големи от ония в Таити! Правите три крачки и изчезвате…

— И все пак — каза Пърсел, — щом не сте намерили следи от огън…

— Не минах из планината в южната част на острова. Само я заобиколих. Не е много привлекателна: безредно натрупани скали. Почти недопустимо е, че там биха могли да живеят хора. И все пак е възможно. От там извира единствената река на острова. Там е следователно водният център…

Той не довърши фразата си и каза изведнъж сухо, официално, сякаш си припомни, че разговаря с подчинен:

— Върнете се до обед.

— Толкова бързо? — запита учудено Пърсел. — Има ли причини?…

— Ще ви чакам на обед, мистър Пърсел — повтори сухо Мезън.

— Добре, капитане — отговори Пърсел и извърна поглед.

Почувствува се неловко. Бедният Мезън се държеше детински. Постъпката на Мак Лауд още му тежеше и той искаше да докаже с някаква дреболия, че е все пак началство. „Като че аз разклатих властта му“ — помисли Пърсел докато се обръщаше кръгом.

Мезън го върна.

— Вземете този план — каза по-меко той. — Вчера го нарисувах. Ще ви бъде от полза.

Пърсел слезе на палубата и избра за другари Бейкър, Хънт и Меани. Като видя „Джоно“ редом с лейтенанта, Омаата пристъпи величествено и помоли Пърсел да вземе и нея. Той се съгласи. Тогава и Ивоа, без да продума, го загледа умолително с прекрасните си сини очи. Той кимна. След нея още две таитянки, Итя и Авапуи, пристъпиха напред; щяха да ги последват и други, ако Мезън не бе извикал от мостика да не взема ни един човек повече, защото разтоварването на кораба изисквало много ръце.

Потребни им бяха цели двадесет минути уморителна гимнастика под знойно слънце, за да стигнат до върха на канарата, а през цялото време на катеренето морските ластовици, които населяваха с хиляди скалите, кръжаха непрестанно около малката дружинка и крякаха оглушително. Пърсел очакваше, че щом стигнат до върха на канарата, ще се озоват сред палмите, описани от Мезън, но тъкмо над плажа, в пояса от храсти, се откриваше двадесетина метра дълга полянка, отдето се виждаха великолепни дървета и редки шубраци.

Пърсел не навлезе веднага в нея, а заобиколи скалите, за да стигне до надвисналата канара, върху която Мак Лауд бе настанил рудана. Другите вървяха подир него. Когато наближи, всички моряци замълчаха и се скупчиха около недостроения рудан, като че тази машина беше за тях символ на свободата им. Колкото се отнася до Мак Лауд, той не вдигна нито за миг от работата си своето ъгловато лице, но Пърсел усещаше по напрежението на мършавото му тяло, че очаква само удобен случай да удвои нахалството си. „Неприятен е — помисли си той, — но не го обвинявам. Защо офицерите на «Блосом» ще заповядват и на острова?“