Робер Мерл - Островът

В това засядане имаше и сръчност, и щастлива случайност. Вятърът духаше откъм кърмата и екипажът, умело подпомаган от таитяните, се труди с необичайно усърдие да закрепи гредите от осем часа сутринта до осем часа вечерта. Моряците, които не ги почитаха много след първата буря, към края на този ден ги поглеждаха вече по-дружелюбно.

На другия ден най-ранобудните забелязаха, че носът на кораба се намира под един надвиснал връх. Това подсети Мак Лауд да настани там рудан, за да могат по-леко да изкарват на скалата всички предмети, които ще извадят от „Блосом“. Без да пита някого, той мобилизира част от екипажа и взе от кораба всички материали, необходими за изпълнението на плана.

Когато се яви в осем часа на палубата, последван от Пърсел, Мезън забеляза смаян над главата си начинанието, в което се бяха впрегнали моряците. Мак Лауд ръководеше работата, трудеше се повече от всички и с оживено от творчески плам бледо лице ругаеше непрестанно несръчната работна ръка. Мезън почервеня от гняв. Всичко това бе станало помимо него. Властта му беше явно пренебрегната.

— Мистър Пърсел — викна той с треперещ глас, — давали ли сте заповед…

— Не, разбира се, капитане…

Мезън тръгна с големи крачки към носа, следван с мъка от Пърсел. После вдигна глава към Мак Лауд, който работеше на десетина метра над него, и запита сухо:

— Какво правиш там, Мак Лауд?

— Рудан — отвърна Мак Лауд, без да прекъсва работата си.

— Кой ти е заповядал?

Мак Лауд, който се бе навел над работата си, изправи нехайно дългото си кокалесто тяло, хвърли поглед към другарите си, разтърси рамене, наклони острото си лице и каза бавно с дрезгавия си глас:

— Капитане, вие ми трябвате, за да насочвате кораба, но не ми трябвате за нагласяване на един рудан. Това е мой занаят.

Пърсел сви очи и загледа ту Мезън, ту Мак Лауд. Нахален беше Мак Лауд, но отговаряше уклончиво и не влизаше в открита борба.

— Не става дума за занаята ти — каза сухо Мезън. — Не съм ти давал заповед да правиш рудан.

— Е-е — отвърна Мак Лауд като хвърли отново поглед към другарите си и възприе изведнъж простодушно изражение, — не е ли полезна работа, тоя рудан?

Пак извърташе. Мезън премига няколко пъти и жилите на врата му се надуха. Но успя да се овладее.

— Повтарям ти — каза доста спокойно той, — че не става дума за това. Искам да разбереш, Мак Лауд, че трябва да има ред, че на кораба заповядвам аз.

— Добре, капитане — каза Мак Лауд.

И добави полугласно, но така, че да бъде чут от Мезън:

— Тук не съм на кораба. На сушата съм.

Моряците, които го заобикаляха, се подсмиваха. На място казано. Така мислеха всички, дори тези, които обичаха стария. На кораба се подчиняваха. Но на сушата не бяха вече моряци.

— Да разваля ли каквото сме направили? — запита Мак Лауд с престорено покорство. А в същото време оглеждаше поред другарите си, сякаш искаше предварително да им покаже колко глупави са властниците.

Мезън подуши клопката. Поколеба се. Ако кажеше: „Развалете рудана“, щеше да настрои против себе си екипажа, защото тогава вещите трябваше да се пренасят на гръб от „Блосом“ до върха на скалата. Ако кажеше пък: „Добре. Продължавайте“, щеше да изглежда, че е отстъпил.

— Мистър Пърсел ще провери какво сте направили — каза най-после той — и ще ви даде наставления.

И той извърташе. Но по този начин не намали престижа си пред моряците. Напротив. Старият бе изклинчил отлично. Не взе отношение, а предаде руля на лейтенанта.

— Добре, капитане — отговори вяло Мак Лауд, като вдигна само един пръст до челото си.

После наведе дългия си остър нос към рудана и каза полугласно:

— Пърсел разбира от строеж горе-долу колкото аз от библията.

Смъдж се засмя. Мезън и Пърсел си тръгнаха. Моряците се спогледаха радостно и загледаха как двамата офицери се отдалечават по палубата на „Блосом“. Гледани от върха на скалата, те изглеждаха дребни, незначителни.

— Не бива старият да си въобразява, че ще бъде цар на острова — каза Мак Лауд.

— Нито Пърсел — изсъска Смъдж. — Знам аз де ще туря библията му. Както и него.

Замълчаха. Смъдж бе намразил Пърсел още от Таити, но никой не знаеше защо.

— Нищо не ти е направил — каза дребничкият Джонс, като втренчи в Смъдж светлите си очи. — Защо си все против него?

Смъдж източи напред големия си нос, стисна устни и замълча. Джонсън се изкашля и каза с дрезгавия си глас:

— Пет пари не давам за библията. Ама всякога ще помня как Пърсел поиска от Бърт позволение да прочете молитва на младото. Застана бял-румен пред Бърт. Приличаше на госпожичка, ама не беше госпожичка, ей-богу! Здраво трябваше да му държат краката, за да се опре на Бърт!