Робер Мерл - Островът

Пърсел пристъпваше бавно към рудана и колкото повече наближаваше, толкова повече усещаше, че моряците настръхват. В този миг той беше за тях помощник-капитан на „Блосом“, изпратен от капитана да реши дали ще трябва да се довърши нагласяването на рудана. Почувствува изведнъж, че го обзема ярост срещу Мезън. Натоварил го бе с невъзможна задача. Ако я изпълни както трябва, ще стане омразен на моряците. Ако не я изпълни, пак ще го подозират. Най-добре ще е, без съмнение, да остане само една минутка и да не продума. Но в същия миг помисли: „По дяволите благоразумието.“ Пристъпи още една крачка. Няма що. Ще ги нападне фронтално.

Не успя. Мак Лауд го изпревари. За обща почуда, той не се залови с него, а с Бейкър, до когото в това време се бе облегнала Авапуи. Мак Лауд го изгледа с ненавист, без да хвърли дори поглед към Авапуи, и каза провлечено:

— Едни се разхождат, други работят.

— Не си ме повикал — подхвърли Бейкър като го изгледа по същия начин и сложи ръка на рамото на Авапуи.

Разговорът спря до тук и Пърсел каза отривисто:

— Моряци, вие очаквате да чуете мнението ми. Е добре, ще ви го кажа. Добре сте намислили за рудана и аз се уповавам на Мак Лауд. Но не е необходимо, може би, да се държите нахално към мистър Мезън. Щом ще живеем заедно на този остров, да живеем мирно и тихо.

Мак Лауд вдигна полека острото си лице и плюна в нозете си, а Пърсел помисли: „То се знае! Няма да ми се размине!“

— Щом намирате, че добре сме намислили за рудана — започна Мак Лауд с бавния си дрезгав говор, — никой не ви пречи да ни помогнете. Та, най-после, нали работя за всички тук? Според мене всички трябва да се присъединят към нас.

Постъпката му беше ловка и хората като че потръпнаха от удоволствие. Мак Лауд бе пробудил в съзнанието им една приятна представа: офицер да работи под заповедите на прост моряк…

„А най-лошото е — помисли Пърсел, — че има право. Отвратителен е, но има право.“ И каза сухо:

— Както вече каза сам, аз не разбирам от строеж, за да мога да ви бъда от полза.

Но не поиска да приключи разговора така рязко, затова добави по-примирително:

— Ако имате обаче нужда от мене да превеждам нарежданията ви на таитяните, с готовност ще ви помогна.

Това беше подкана за помирение, но Мак Лауд не й обърна внимание.

— Нямам нужда от преводчик — каза той така самонадеяно и нахално, че Пърсел се изчерви.

— Чудесно, щом е така — отвърна той, като едва успяваше да овладее гласа си.

И си отиде, разярен срещу Мак Лауд, срещу себе си. По-добре щеше да е може би, ако не бе му заговарял.

Навлезе в окрайнините на гората, придружен от другарите си.

— Огорчиха ли те, Адамо? — запита Омаата, като допря леко до врата му огромната си ръка.

Но и при това леко докосване ръката й беше много тежка. Пърсел се спря, свали леко пръстите на Омаата и ги задържа в своите, или по-скоро около своите, защото те бяха веднага погълнати и скрити от нейните. В същото време вдигна глава и видя високо над себе си тъмното лице на великанката, широките й ноздри и големите черни очи, изпълнени с обич и променливи отблясъци. „Езера под лунна светлина — помисли Пърсел, — това ми напомнят очите й.“ В другата си ръка усети изведнъж хладната ръка на Ивоа. Обърна глава. Тя му се усмихваше. Погледна другарите си. Застанали в кръг около него, Меани, Авапуи и Итя го гледаха. Сърцето му се отпусна. Чувствуваше се потопен в обичта им. „Колко са добри — помисли с благодарност той. — Колко братски се държат!“

— Толкова много ли личи, когато съм огорчен? — каза най-после.

— Много — отвърна Ивоа. — Когато всичко е наред, лицето ти е като на таитянин. Но когато нещо те е натъжило, лицето ти е като на перитани.

Меани прихна.

— Какво е лицето на таитянина? — запита усмихнато Пърсел.

— Гладко и весело.

— А лицето на перитани?

— Почакай — каза Итя. — Ще ти покажа.

Тя смръщи вежди, сви врат, отпусна уста и хубавичкото й детинско лице придоби изведнъж загрижено и сериозно изражение. Меани и таитянките се разсмяха с глас.

Пърсел срещна погледа на Бейкър и му каза на английски:

— Итя представя загриженото изражение на англичаните.

Бейкър се усмихна.

— Не разбирам нито дума от езика им. Трябва да го понауча.

Авапуи се наведе към Пърсел:

— Какво каза?

— Че не разбира езика ви.

— Ще го науча — заяви Авапуи.

После сложи ръка до лакътя на Бейкър и каза напевно на английски:

— I… speak… you.

— To you — поправи я Пърсел.

— To you — повтори Авапуи, като провлече двете срички.