Робер Мерл - Островът

— Освен това — продължи Бейкър, — трябва да имате пред вид още нещо. Из тия храсталаци човек не може да се движи в права линия. Върви на зигзаг. Така, че в крайна сметка, не е кой знае от какво значение да броиш стъпките си.

— И все пак си казал на капитана, че си изминал сто стъпки.

Хитрото мургаво лице на Бейкър се набръчка и кестенявите му очи блеснаха лукаво.

— Казах дори „сто и четири стъпки“, лейтенанте. Бях съвсем точен.

— Защо?

— Защото, ако не бях съвсем точен, капитанът щеше да ме прати повторно.

— Разбирам — каза Пърсел, без да се намръщи.

Погледна картата и продължи:

— А как се случи и морякът, който е измерил храсталака в източния край, да преброи пак сто стъпки?

Бейкър помълча, очите му светнаха, после каза сериозно:

— Беше Джонс, лейтенанте. Аз го бях предупредил.

— Благодаря, Бейкър — каза невъзмутимо Пърсел.

Погледна Бейкър, в очите му светна весело пламъче, след това продължи спокойно и официално:

— Ти си дал наистина забележителен принос в изготвянето на тази карта.

— Благодаря, лейтенанте — отговори невъзмутимо Бейкър.

Пърсел стана.

— А къде са жените? — извика той на таитянски към Меани.

Меани се бе изтегнал на тревата, на няколко стъпки от тях. Понадигна се на левия си лакът и посочи през рамо с дясната ръка.

— Намериха гъсталак от ибискус.

В същия миг се показаха Авапуи, Итя и Ивоа. Омаата вървеше след тях, толкова по-едра, че приличаше на матрона, която води малки момиченца. И четирите бяха накичили черните си коси с едрите червени цветове на ибискус и пристъпваха усмихнати, с гъвкави като лиани ръце, със заоблени бедра, които отхвърляха при всяка стъпка ивиците от дървесна кора, образуващи късите им поли.

Щом видя Омаата, Хънт вдигна тревожно към нея бледите си очички. Не бе забелязал накъде бе тръгнала и от някое време се чувствуваше изгубен.

— Джоно, Джоно — извика го Омаата с дълбокия си глас.

Отиде веднага при него, започна да милва червеникавото руно по гърдите му и го обсипа с ласкави излияния на неразбираем език. След миг Хънт опря муцуна до огромната й гръд и остана така, успокоен и разнежен, ръмжейки от време на време от доволство, като мече в скута на майка си. Омаата продължи да му говори на неразбираемия си език, като се мъчеше да приглуши гласа си — плътен и мощен като тътена на водопад. В същото време, обвила ръце около шията на Хънт, тя го притискаше до себе си като огромно бебе.

— Какво разправя, Меани? — запита Пърсел.

Меани са разсмя.

— Не зная, Адамо. Мислех, че говори на перитани.

— Някои думи приличат на перитани — каза Пърсел, — но и тях дори не разбирам.

Омаата вдигна глава.

— Това си е наш език, мой и на Джоно — каза на таитянски тя. — Джоно ме разбира много добре.

Грамадният Хънт чу името си и изръмжа разнежено. Откакто Омаата се бе заловила с него, той беше умит й чист като корабна палуба. „Той й е детето“ — помисли си Пърсел и погледна усмихнато исполинката:

— На колко години си, Омаата?

— Откакто съм станала жена съм видяла два пъти по десет лета.

Тридесет и две години… може би и по-малко. Млада беше, следователно. По-млада от него, по-млада и от Джоно. Но измеренията й я поставяха в отделен свят.

В това време Авапуи коленичи пред Бейкър и вдигна към него кроткото си лице. Погледна го няколко мига замислено, после го закичи зад ухото с ибискус, усмихна се, премига, скочи пъргаво, избяга тичешком, прекоси полянката и изчезна из гъсталака.

— Какво значи това? — запита Бейкър като се обърна към Пърсел.

— Че те е избрала за тане 14 14 Тане — на таитянски значи мъж, съпруг и любовник. .

— О! — каза Бейкър и се изчерви въпреки загара. — У тях жените ли избират?

— Както в Англия — отвърна Пърсел като се усмихна само с очи. — Само че там го правят по-прикрито.

— А защо избяга?

— За да тръгнеш подир нея.

— Добре! — каза Бейкър.

След малко стана и каза, като се усмихна стеснително, без да поглежда някого:

— Много е горещо за игра на криеница.

Отдалечи се към гъсталака. Не смееше да бърза, защото усещаше погледите в гърба си.

— Какво каза? — запита Меани.

Стеснението на Бейкър му се бе сторило много забавно. За лишен път установяваше, че пеританите са съвсем луди; стесняваха се от най-прости неща.

— Чудно ми е — каза Омаата. — Мислех, че е избрала Скелета.

Скелетът беше прякор, който таитяните бяха дали на Мак Лауд.

— На голямата пирога — каза Итя — беше избрала Скелета, ама не го иска вече: биел я.