Робер Мерл - Островът

— От тупапау 16 16 Тупапау — таласъм. .

Пърсел се усмихна.

— Не бива да се смееш, Адамо — каза Омаата. — Има такива зли тупапау, които мислят само как да мъчат хората.

— И как ги мъчат?

— Например накладеш огън и туриш да се топли вода. А щом обърнеш гръб, тупапау разлеят водата и изгасят огъня.

Между Пърсел и Меани имаше малко място; Итя се настани там. Легна настрана, сви се, обърна към Пърсел посивялото си от вълнение лице и каза:

— Дай ми ръката си.

— Защо? — запита Пърсел.

— Страх ме е.

Пърсел се поколеба и погледна Ивоа, която каза веднага:

— Детето се бои. Дай му ръка.

Пърсел послуша. Итя взе ръката му в топлите си пръсти, сложи я до бузата си и въздъхна.

— Адамо — обади се Омаата, — има ли тупапау в твоя остров?

— Разправят, че има.

— Какво правят?

— Разхождат се нощем с вериги.

— В Таити няма вериги — каза усмихнато Меани, — но и нашите тупапау обичат да вдигат шум.

— Какъв шум?

— Всякакъв.

И добави, без Пърсел да съумее да разбере шегува ли се, или не:

— Щом не разбираш какво шуми, тупапау е.

— И денем ли?

— И денем.

— Тишина! — извика изведнъж Пърсел.

Всички се сковаха и притаиха дъх. Блестящите безгласни птици продължаваха да прехвръкват около тях, не се чуваше нищо друго освен мекото пляскане на крилата им.

— Виждаш ли, Меани — каза Пърсел, — и тупапау са заминали от тук. Тръгнали са подир пирогите, когато островитяните са отплавали.

— Възможно е — отвърна Меани. — А може и да мълчат, защото ги е страх.

— Какво? — запита смаяно Пърсел. — И тупапау ли се страхуват? От кого?

— Ами че от хората — отвърна Меани и очите му светнаха лукаво.

— Утешително е да чуе човек, че страхът е взаимен — каза Пърсел.

Очите на Меани святкаха закачливо. „Не вярва нито дума от това, което говори“ — помисли Пърсел.

— Тупапау мълчат, защото ги е страх от Джоно — забеляза Итя като се изправи, без да пусне ръката на Пърсел. — Джоно е много страшен. Сигурна съм, че тупапау от тоя остров не са виждали никога човек като Джоно.

— О, девойко каменохвъргачко — възрази Меани, — как могат тупапау да видят Джоно, като нямат очи?

— Кой ти каза, че нямат очи? — запита Итя.

— Ако имаха очи, щеше да ги видиш. Разхождаш се например в гората и изведнъж между листата две големи очи са се втренчили в тебе…

— Да ме пази Еатуа! — отвърна Итя и притисна ръката на Пърсел до бузата си. — Не ще посмея вече да се разхождам сама из гората.

— Аз ще те придружавам — каза Меани.

Ивоа се разсмя.

— Престани да я закачаш, братко!

— И аз мисля — обади се гордо Омаата, — че тупапау ги е страх от Джоно. Джоно е наистина много страшен. Едър като акула и обрасъл с червени косми.

— Вярно — потвърди Итя. — С Джоно не ме е страх. Дори в непознат остров.

— Дори в гората — добави Ивоа.

— Джоно е планина човек — каза Итя като повиши глас. — И е червен.

Пърсел ги гледаше усмихнат. Тия хора можеха наистина да се забавляват с всичко: явно беше, че таитянките се преструват на уплашени, за да могат след това да се успокоят.

Той погледна слънцето, освободи ръката си от ръцете на Итя, стана, наведе се и взе пушката си. Хънт и Меани го последваха.

— Ами Авапуи? — запита Итя.

Пърсел махна с ръка, а Меани каза закачливо:

— Ела с мене да я търсим.

— Не — отвърна Итя. — Ще остана с Адамо.

След малко Пърсел настигна Меани, който вървеше начело на дружината.

— Как ти се струва островът, Меани?

— Не е добър — отвърна без колебание Меани. — Плодороден, но не е добър.

— Защо?

— Първо — започна Меани като вдигна показалеца и средния пръст на дясната си ръка — няма лагуна. Не ще може да се лови риба при лошо време. После, заради посевите и сянката ще трябва да построим колибите на север, а пък реката е в другия край на острова. За вода ще трябва да се ходи всеки ден — един час за отиване, един час за връщане.

— Да — съгласи се Пърсел, — прав си.

Погледна Меани и остана поразен от умното му изражение. Какво чудно лице имаше! Едновременно мъжествено и женствено, засмяно и веднага след това замислено. Мезън смяташе таитяните за деца, но не бе успял — като Меани — да забележи още от пръв поглед несгодите на острова.

— Ще съжаляваш, че тръгна с мене — каза след малко Пърсел.

Меани се обърна към него и каза дълбокомислено:

— По-добре на този остров с приятеля ми, отколкото в Таити без приятеля ми.

Пърсел се почувствува неловко. „Глупак съм — каза си веднага той. — В Англия не е прието човек да изразява чувствата си, а още по-малко да ги изразява красноречиво. Но как да се усъмня в искреността на Меани? Той напусна острова си заради мене.“