Робер Мерл - Островът

Гърмежите следваха на доста дълги промеждутъци. Мезън стоеше до стрелящия и преди да му позволи да стреля, поправяше търпеливо стойката му, държането на пушката, променяше положението на лявата ръка върху оръжието.

— Известни ли ви са намеренията на капитана, Джонс? — запита полугласно Пърсел.

— Да, лейтенанте. Държа ни кратко слово, преди да раздаде пушките. — Той помълча и добави тихо: — Не одобрявам тая работа. Защо ще правим пакост на ония хора, ако не ни искат?

Пърсел го погледна. Очите на Джонс бяха сякаш от порцелан, напомняха очите на Джими. И му каза със същия тон:

— Какво мислят другарите ти?

— С изключение на Бейкър и може би на Джонсън, всички са за .

Той се изчерви, заклати се на един крак, подвоуми се и прошепна стеснително:

— Мислят, че ще бъде лесно.

— Искаш да кажеш, че са за , защото мислят, че ще бъде лесно?

— Да, лейтенанте.

И добави:

— Мислят, че ще повалим всички с пушките си.

— А ти как мислиш?

Джонс наведе очи и каза, като поклати глава:

— И да бъде лесно, не го одобрявам.

Чу се внезапен вик. Един таитянин бе съборил буренцето. Беше Меоро. Поздравен с викове от другарите си, той изпъчи широките си гърди и размаха победоносно пушка. Пърсел бе поразен от държането на таитяните. Изглеждаха загубили кротостта и любезността си. Говореха високо, ръкомахаха, подхвърляха си звучни предизвикателства, боричкаха се около Мезън, за да стрелят, преди да им е дошъл редът, и почти не слушаха вече съветите му.

Жените стояха мълчаливи. Надвишавайки ги с цяла глава, Омаата наблюдаваше неподвижно стрелбата с големите си тъмни очи. Ни един мускул не трепваше по лицето й.

Гърмежите следваха с по-бързо темпо и при всяко събаряне на буренцето опиянените, лъснали от пот таитяни надаваха победоносни викове и размахваха оръжието си. Във въздуха се носеше остра миризма на барут, а възбуждението беше такова, че Мезън не успяваше да запази поне привидна дисциплина при стрелбата. Имал бе неблагоразумието да раздаде по десетина патрона на всеки таитянин и те стреляха сега едновременно, без да държат сметка за заповедите, които той им крещеше. Мезън изглеждаше изпаднал в затруднение. Погледна веднъж-дваж към Пърсел, но не се реши да го повика на помощ. Стрелбата продължаваше в пълно безредие. Таитяните ревяха и тропаха с нозе като луди, във въздуха витаеше такова опасно и пакостно възбуждение, че Пърсел зърна безпокойство и в лицата на моряците. За разлика от таитяните, те стояха неподвижни и безгласни, а тъмните лица на жените бяха посивели от тревога.

Настъпи внезапно напрежение. Кори отстрани грубо с опакото на ръката си Мезън, който се опитваше да му попречи да стреля, преди да му е дошъл редът. Буренцето се търкулна. Меоро си присвои заслугата, като размахваше пушка. Но Кори бе дал изстрел едновременно с него, а твърдеше, че е стрелял преди него. Меоро се навъси и тъй като Кори пристъпи заплашително, той се прицели в него. Жените изреваха, Меоро свали пушката, която не беше напълнена, но Кори, разпенен от ярост, сграбчи пушката на Тими и стреля от упор. Меани успя да наведе навреме цевта и куршумът проби марсела на предната мачта.

След това на палубата настъпи дълбока тишина. Омаата излезе от редиците на жените с бързина, която никой не очакваше от такова туловище, втурна се към таитяните и застана пред тях, като мяташе мълнии с тъмните си очи.

— Стига! — викна тя с дълбокия си глас. — Няма да стреляте вече! Аз, Омаата, ви заповядвам!

Те я загледаха, смаяни, че една жена може да им говори с такъв език.

— Трябва да се засрамите! — продължи разпалено тя. — Аз, жената, се срамувам от лошото ви държане! Ревете! Не слушате домакина си! Щяхте да го съборите! Ох, срам ме е! Срам ме е! Лицето ми пламва като ви гледам да се държите толкова лошо. Пушките ви подлудиха…

Един след друг таитяните опряха прикладите на земята. Наведоха глави, посивели от яд и от срам, разярени, че ги поучава жена, без да смеят все пак да й възразят, защото разбираха, че е права.

— Да — продължи Омаата, — аз, жената, ще ви засрамя. Държахте се по-лошо от свини! Каква полза да стреляте по едно празно буренце? А пък заради него Кори щеше да убие Меоро!

Едър, набит, с ръце на горила, Кори посочи с ръка Меоро и каза като дете:

— Той започна!

— Мълчи! — извика Омаата.

После пристъпи, улови го за ръка и го заведе при Меоро. Той се отдръпна, но Омаата го сграбчи за китката и сложи насила ръката му в ръката на Кори.