Робер Мерл - Островът

Прибра се в кабината си и се хвърли на койката, с пламнала глава. Не успяваше да овладее треперенето на нозете си. Затвори очи и пое дълбоко дъх, за да се успокои. „Блосом“ се издигаше полека, когато някоя вълна, тласната от северозападния вятър, минаваше под него, а през четвъртитото прозорче нахлуваха лъчите на прекрасен, златист следобед. „И въпреки това — помисли Пърсел, — хора ще се избиват помежду си.“

След малко усети на челото си хладна ръка и отвори очи. Седнала на ръба на койката, Ивоа го гледаше мълчаливо.

— Болен ли си, Адамо? — запита тя с плътния си, звучен глас.

— Не, Ивоа. Просто съм ядосан.

Тя се усмихна, белите й зъби светнаха, а великолепните сини очи озариха лицето й. И каза закачливо:

— Пеританите се карат. Пеританите си създават главоболия. Пеританите не са никога доволни.

Пърсел се облегна на лакът и се усмихна.

— Пеританите мислят за бъдещето. Затова никога не са доволни.

Ивоа разтърси прекрасните си рамене.

— Когато нещастието ще дойде, то си идва и така. Защо да мислим отрано за него?

— Пеританите мислят, че човек трябва да се бори против него.

Ивоа вдигна мургавата си ръка и сложи леките си пръсти върху устните на Пърсел.

— Пеританите са много горди. А понякога са просто луди. Главатарят на голямата пирога е съвсем луд.

Пърсел седна на койката и я изгледа смаян. Невъзможно беше Ивоа да е подслушвала разговора му с Мезън: разговаряли бяха на английски.

— Защо приказваш така?

Тя поруменя, сведе ресници и скри глава до рамото на Пърсел. Нарушила бе таитянските правила за приличие и се срамуваше от лошото си държане.

— Защо приказваш така? — повтори Пърсел.

Напразно. Тя бе казала повече, отколкото трябва. Нямаше да каже вече нищо.

— Да отидем на палубата — каза заинтригуван Пърсел.

Когато излезе от полумрака на стълбите, дневната светлина го заслепи. Той премига. На палубата владееше необичайна тишина. Таитяните и екипажът се бяха събрали край предната мачта, около една групичка, сред която се подаваха високите фигури на Меани и Тетаити. Пърсел тръгна към тях, срещу слънцето, като се опитваше да види какво правят тези хора и защо пазят такова мълчание. Стигна до групичката. Жените и моряците се отдръпнаха да му направят път. Той се спря зяпнал, сякаш се закова на място. Шестимата таитяни бяха строени в редица. Всеки с пушка в ръка. Мезън им обясняваше как се стреля.

— Меани — извика Пърсел, — пушките са табу!

Меани обърна към него учуденото си лице.

— Табу са в Таити — каза с широка усмивка той, — не и на голямата пирога.

Изглеждаше изненадан, че Пърсел не разбира толкова очевидно нещо. Табуто не важеше навред. Беше свързано само с определено място.

— Мистър Пърсел! — извика Мезън, разбрал думата табу.

Гласът му беше сух, сиво-сините очи святкаха гневно. Но той не довърши фразата си. Меани се бе обърнал любопитно към него. Намесата на помощник-капитана не оказа никакво въздействие. Мезън му обърна гръб и се съсредоточи в заниманието си.

Пърсел не бе го виждал никога така търпелив към „черните“. Отиваше ту при един, ту при друг, показваше на всекиго как се пълни пушката, как се поставя на рамо, как се стреля. По десет пъти повтаряше едно и също движение, а таитяните го повтаряха след него с такова усърдие, че се бяха изпотили. Пърсел забеляза, че се държаха почти съвсем правилно при стрелбата.

— Капитане — каза Пърсел, като правеше усилие да потисне треперенето на гласа си, — дано не съжалявате никога, за това, което вършите сега!

Мезън не отговори. Беше много доволен от напредъка на своите новобранци. По негова заповед един моряк постави на сандък малко буренце от ром, не по-голямо от човешка глава и не добре закрепено, така че да се събори щом го докосне куршум. Разстоянието беше наистина малко, а мишената доста голяма, но Мезън възнамеряваше да насърчи учениците си.

Напълниха пушките с куршуми и таитяните започнаха да стрелят. В плътната група жени и моряци, застанали зад таитяните, настъпи раздвижване, за да могат по-добре да гледат зрелището. Пърсел почти се строполи върху Джонс, който му подаде ръка, за да го подкрепи. Забеляза, че Джонс беше с пушка. Огледа се. Всички моряци бяха въоръжени.

— Откъде са тия пушки, Джонс? — запита полугласно той. — Не предполагах, че имаме повече от пет-шест на борда.

— Намериха цял куп в кабината на Бърт, лейтенанте. Съвсем нови пушки. Предполагат, че е смятал да ги размени срещу бисери.