Робер Мерл - Островът

„Излъгал съм се — помисли раздразнен Пърсел. — Не е формализъм. Просто шикалкави. Опитва се да се измъкне по някакъв начин.“

— Не съм казал, че съм дисентър — заяви сухо той. — Казах, че имам известни симпатии към дисентърите. Но официално принадлежа към англиканската църква. Ще го установите в книжата на кораба.

„Ако сега откажа — помисли Мезън, — значи да скъсаме.“ Той въздъхна, обърна се изведнъж към Пърсел и каза гръмко:

— Трябва да си призная, мистър Пърсел, че не мога да разбера вашето решение. Но най-после вашият личен живот засяга само вас. Не се смятам в правото си да отхвърля вашето искане.

„Завъртя руля в последния миг“ — помисли Пърсел.

Двамата стояха прави един срещу друг и стеснително мълчаха. И двамата знаеха, че са били на косъм до разрива. И двамата изпитваха облекчение, че не стигнаха дотам, а в същото време ги беше яд един на друг: единият, задето трябваше да се бори, за да получи правото си, другият — задето бе принуден да отстъпи.

— Изберете си двама свидетели от екипажа — каза със заповеднически тон Мезън — и утре по обед…

Той не довърши фразата си, като че му беше противно да го стори. Пърсел се поклони и отвърна малко вдървено:

— Благодаря, капитане.

И си отиде, без да дочака Мезън да му каже, че е свободен. Чувствуваше се оскърбен, раздразнен, неспокоен. Без сам да иска това, без да го желае и Мезън, просто защото бяха съвсем различни един от друг, отношенията им всеки ден се влошаваха.

На другия ден, в присъствието на моряците Джонс и Бейкър и пред целия екипаж, строен срещу стълбата, капитан Мезън, командир на „Блосом“, покръсти Ивоа, а след това я венча, според обреда на англиканската църква, за лейтенант Адам Бритън Пърсел.

Никой на „Блосом“ не последва примера на помощник-капитана.

На 10 юли, към седем часа сутринта, в съвсем ясно небе откъм юг се появи голям чер облак и се насочи право към „Блосом“. Всички моряци вдигнаха глави и го загледаха, толкова необичайна изглеждаше посоката му — защото вятърът духаше откъм север.

Облакът се приближаваше и удължаваше невероятно бързо, превърна се в триъгълник и Джонс извика радостно:

— Птици!

От всички страни се чуха радостни възклицания. Моряците, таитяните и жените дотичаха в един миг към носа.

— Уайт — извика Пърсел, — уведомете капитана!

И се обърна. Ивоа беше зад него.

— Адамо — каза задавено тя, — мислех, че никога няма да пристигнем.

Пърсел сложи ръка на рамото й и остана така, неподвижен, мълчалив, с вдигната глава, притиснал Ивоа до снагата си. Стигнали бяха до целта. На сушата, където живееха тези птици, щяха да живеят и те, заедно — до края на живота си.

— Морски ластовици! — извика Меани, като ги сочеше с ръка.

Таитяните започнаха да викат, обзети от внезапно оживление.

— Какво разправят, лейтенанте? — запита Бейкър.

— Че яйцата им са като кокошите.

— Не вярвам — каза Мак Лауд.

Морските ластовици кръжаха сега около „Блосом“, като затъмняваха слънцето с числеността си. Приличаха твърде много на дребни чайки, но имаха по-дълга човка и раздвоена опашка. Започнаха да се гмурват във водата отляво на кораба и моряците отидоха към левия фалшборд; вероятно за да се заслони в сянката му, стадо лъскави сарделки плуваше до самия корпус на „Блосом“. Ластовиците се нахвърлиха с хиляди върху тях, така че океанът се набразди от гмурванията им. Пърсел бе поразен от тази гледка: човек би казал, че вали дъжд от птици.

— Гледайте, лейтенанте — каза Бейкър, като посочи сарделите, — кой ли не ги яде, горките!

Великолепни тонове с гърбове на черни и сини ивици се извиваха в прозрачната вода и се нахвърляха невероятно лакомо върху сарделите. Но безмилостното изтребление не спираше дотук. Самите тонове бяха подгонени от акули, които пляскаха океанските води с огромните си опашки и захапваха тоновете, като тракаха с челюсти.

Моряците полека-лека стихнаха. Риболовът на морските ластовици отначало ги развличаше, но той се превърна постепенно в истинско клане. След като разкъсаха тоновете, акулите започнаха да се изяждат едни други и водата почервеня от кръвта им.

— Господи — извика старият Джонсън, — не ми се гледа! Тая рибя участ не е живот!

— Такъв е законът — обади се Мак Лауд, опрял о фалшборда мършавите си лакти, — големите да изяждат малките. Няма какво да хленчиш. Такъв е законът. Трябва само да си по-силният, нищо друго.

Мезън изскочи на палубата, малко зачервен, с далекоглед в ръка.