Робер Мерл - Островът

— Джоно! Джоно! — повтори Омаата с дълбокия си глас.

— Хайде, върви! — каза Мак Лауд на Джон Хънт, като го потупа по гърба.

Хънт напусна покорно групата и тръгна с тежка стъпка към Омаата. Имаше същия ръст, беше съответно широк, малко по-едър от нея, космат от глава до пети, а това му придаваше особено обаяние сред голобрадите таитяни. Той гледаше Омаата с малките си свински очи. Муцуната му, обрасла с червеникава брада, беше сякаш смачкана, сплесната от някакъв исполински удар, който я бе направил двойно по-широка, като й бе отнел всякаква релефност. Но сега той не изглеждаше така заспал, както обикновено, и човек би казал, че почти се усмихва. А Омаата се смееше с едрите си бели зъби и в големите й като езера очи играеше странен плам.

Те постояха доста време така, един срещу друг, сякаш Омаата бе разбрала, че Хънт мисли бавно, та не бива да избързва. После го сграбчи за ръката, завлече го в групата на танцуващите, застана насреща му и започна да люлее бедра, като не снемаше поглед от него и скандираше с дълбок глас:

— Джоно! Джоно! Джоно!

Таитяните се приближиха към Хънт и запляскаха с ръце. Меани го тупна по рамото и започна да танцува до него, сякаш искаше да го насърчи.

Омаата повтаряше напевно:

— Джоно! Джоно! Джоно!

Изведнъж Хънт се размърда, попривдигна нозе, разпери ръце и започна да се люлее на място като мечка, втренчил в Омаата малките си бледосини очи. В същия миг, при все че топлият тропически дъжд продължаваше да се лее, в черните облаци, покрили от край до край небосвода, далеко на запад се появи прорез и слънцето се показа почти до самия кръгозор. Огрени от него, палубата, мачтите и платната на „Блосом“ се откроиха неземно бели върху мастиленото небе, а слънчевите лъчи озариха морето с дълги успоредни ивици, осветиха почти хоризонтално групата танцуващи, удължиха до безкрайност сенките им върху палубата и възпламениха червеното руно на Хънт.

— Джоно! Джоно! Джоно!

Дълбокият глас на Омаата приличаше и на гугукане, и на рев, а Хънт се полюляваше, огромен и космат, като клатеше в такт голямата си рошава глава — червенокос и белокож сред тъмните тела на таитяните.

— Джоно! Джоно! Джоно!

Омаата се приближаваше полека към Хънт, олюлявайки огромните си бедра, втренчила в него големите си черни очи и протегнала длани. Доближи го дотолкова, че можеше почти да го докосне, и така танцуваха един срещу друг цяла минута. След това Хънт нададе някакъв нечовешки рев, изправи се в целия си ръст и стовари върху раменете на Омаата грамадните си червени лапи. Тя избухна в нежен, гърлен смях, освободи се с невероятна пъргавина и затича. Хънт се спусна подир нея. Омаата описваше кръгове по палубата, като се обръщаше всеки миг да види дали Хънт я следва и не преставаше да се смее с гърления си смях. Най-после изчезна по стълбите към помещението на екипажа. Хънт запрескача стъпалата подире й. Моряците се задушаваха от смях. Смъдж се изправи в своето ъгълче, отвърна глава и плюна презрително през борда.

— Лейтенанте — каза Уайт, — капитанът ви вика.

Пърсел въздъхна, отиде да се облече в кабината си и влезе при Мезън.

Махагоновата маса на капитана беше завинтена на пода с дървени подпорки около всеки крак; а и самият Мезън като че бе завинтен на стола си зад масата. Облечен, с връзка, безукорен, той изглеждаше така чужд за това, което ставаше на палубата, сякаш беше жител от друга планета.

Щом Пърсел застана пред него, той сложи пръст върху една точка на картата и каза:

— Ето го.

Пърсел заобиколи масата и се наведе. Почти на половина път между Рапа и Великденския остров Мезън бе начертал с молив едно кръстче. Пърсел го погледна въпросително и Мезън продължи:

— Ето, това е островът, който търсим. Ако вятърът не утихне, ще стигнем другиден вечерта.

Пърсел погледна картата.

— В Таити вие говорехте за неизвестен остров.

— Този е неизвестен — каза бързо Мезън. — Джексън го споменава в своя „Пътепис за Южните морета“, но иначе не е отбелязан в никоя карта на Адмиралтейството. Дори върху най-новите, като тази. Официално островът не съществува. Обаче Джексън е посочил на каква дължина и ширина се намира и това именно ми позволи да го нанеса на картата и да отбележа пътя ни.

Пърсел го погледна.

— Струва ми се, че и друг капитан може да е чел Пътеписа на Джексън и ако мине из тия места…

— Помислих и за това, мистър Пърсел — каза Мезън. — Такава опасност съществува, но тя е твърде малка, защото островът е почти недостъпен. Според Джексън, той е планински, заобиколен с отвесни стръмни скали, без никакъв залив или място за пускане котва, а прибоят не позволява дори слизане с голяма лодка. Самият Джексън не е слизал на този остров. Но се е приближил достатъчно, за да може да го опише. Имал около пет мили дължина на бреговата линия, покрит бил с разкошна растителност и бил пресечен от буйна река. Аз добавям, че Джексън го е открил през сухо годишно време, от което трябва да се заключи, че реката не пресъхва. А това е очевидно важна подробност.