Робер Мерл - Островът

Като гледаше това пусто небе, това мъртво море, тези избледнели багри, човек оставаше с впечатлението, че е попаднал по невнимание в някаква вкаменена планета, която не ще изпусне вече жертвата си. Знойно слънце избелваше платната, разтапяше смолата между дъските. При все че ги поливаха с пълни кофи по два пъти на ден, бордовите дъски над водната линия започваха да се разделят. Моряците трябваше да завържат парцали на нозете си — толкова гореща беше палубата.

Запасите от сладка вода намаляваха, Мезън разпредели храните на дажби. Но въпреки това бяха принудени да пожертвуват бика, а след няколко дни и кравата. След това изядоха козата и козела, дивите свини, двете кучета. На борда останаха вече само хората.

Минаха още осем дни и откъм запад нахлу вятър, който все повече и повече браздеше океана. Платната се опънаха до скъсване, такелажът заскърца от единия до другия край на кораба; палубата започна да потреперва под нозете и тежкият тримачтов кораб, вдигнал нос над вълните, подскочи напред, лек като птица.

След един час минаха през ято хвърчащи риби. Голям брой паднаха на палубата, а в прозрачните води се виждаха преследващите ги златни рибки. Пърсел даде заповед на рулевия да обезветри платната, пуснаха въдици и наловиха колкото си искаха от тях. Настана весело клане и след няколко минути се наядоха както трябва, за пръв път от седмица насам.

Току-що привършваха обеда си, когато небето потъмня, захлади се и заваля дъжд. Довлякоха на палубата всички съдове, бурета, ведра. Таитяните свалиха своите престилчици и с вдигнати към небето длани, отметнали назад глава, викаха от радост, като гълтаха дъжда.

Движенията им се превърнаха полека-лека в танец. Мъжете започнаха да пляскат с ръце, а жените запяха някаква песен без думи, която се извисяваше и ускоряваше в задъхано кресчендо. С разпилени коси и лъснали от дъжда тъмни снаги, те танцуваха на място, едва мърдайки нозе, с неподвижни рамене, съсредоточили сякаш целия живот и движение на тялото си в своите едри хълбоци.

Всички моряци, освен Смъдж, се бяха разсъблекли и на Пърсел се стори за миг, че ще се присъединят към танца на таитяните, дотолкова възбуждението им беше заразително. Но моряците си останаха на предната палуба да ги облива дъждът, гледаха отдалеко таитяните, пляскаха се по гърба и доста много се стесняваха от голотата си. „Ето една почти библейска картина — помисли шеговито Пърсел. — Таитянинът е човекът преди грехопадението, а пеританецът е вече съгрешилият човек.“

Макар да си даваше вид, че наблюдава пълненето на ведрата, Пърсел не изпускаше от поглед това, което ставаше на палубата. Поразен бе от държането на Смъдж. Дребничкият моряк беше с риза и панталони и стоеше малко настрана от двете групи. Застанал до фалшборда между две големи лодки, той стоеше там като в ниша, свит, с хлътнал гръден кош. Едното му рамо беше по-високо от другото. Сивите му коси падаха по челото, веждите бяха събрани над острия нос, а долната му устна беше презрително издадена напред. Прегърбен и свит, той стрелкаше таитяните със своите враждебни и хитри миши очички.

Изведнъж Пърсел чу, че някаква жена вика:

— Джоно! Джоно! Джоно!

Той се обърна, засиленият дъжд почти го ослепи. От групата на таитянките се отдели висока едра фигура и тръгна към моряците, но спря на половин път. Беше Омаата.

Всички погледи се насочиха едновременно към нея. Великолепната й тъмна снага беше шест стъпки и пет пръста висока. При все че всяка част от тялото й надвишаваше човешките размери, общо фигурата й беше съразмерно развита. Моряците я загледаха, без да продумат. Откакто „Блосом“ бе напуснал Таити, никоя жена не се споменаваше толкова често на борда. Те се възхищаваха почти със страхопочитание от дебелите бедра, широкия гръб и огромната й гръд. Силата й, станала вече легендарна, даваше повод за хиляди измислици: като потупала приятелски Мак Лауд по рамото, тя го търкулнала, без да иска, на цели двадесет стъпки. Облегнала се на една греда и я пречупила. От невнимание скъсала дебело като китката й корабно въже. Понякога се питаха на шега какво ли ще стане, ако се влюби в дребничкия Смъдж. Тази възможност даваше повод за безброй шеги, някои твърде точни и определени. Общото заключение беше, че дребничкият Смъдж ще умре от задушаване.

Омаата направи още две-три стъпки, един слънчев лъч, пронизал черното небе, я освети и моряците започнаха свободно да я оглеждат. Пърсел сви очи. Моряците приличаха на котараци, които съзерцават с възхищение и страх огромните форми на тигрица.