Робер Мерл - Островът

Тъй като Пърсел мълчеше, Мезън продължи:

— Бих желал да чуя мнението ви, мистър Пърсел.

— Какво да кажа — започна колебливо Пърсел, — ако островът се намира наистина там, дето сочи Джексън, и ако е такъв, какъвто го описва, мисля, че е напълно подходящ, освен ако…

— Ако?

— Казахте, струва ми се, пет мили дължина на бреговата линия… може би е малко мъничък.

Мезън наведе напред четвъртитото си чело и каза безапелационно:

— Предостатъчен е за тридесетина души.

Пърсел продължи:

— Засега да. Но след няколко години…

Мезън махна с ръка, сякаш искаше да отклони довода.

— Когато прочетох в Таити описанието на Джексън, това възражение ми мина през ума, мистър Пърсел. Но го отхвърлих.

Той замълча, без да обясни защо го е отхвърлил. Пърсел се ядоса. Мезън е знаел още в Таити къде отиват и цели три седмици го бе държал в неведение!

Мезън заговори отново:

— Ще ви бъда признателен, ако не издадете пред екипажа това, което ви казах.

— Има ли причина да го крием?

— Никаква. Чисто и просто няма защо да знаят.

Запазването на този въпрос в тайна не беше от полза. Имаше само йерархическо значение: началството упражняваше своето началническо предимство, като не съобщаваше на подчинените си това, което знаеше. Така тайната за местоназначението на „Блосом“ бе създала разстояние между Пърсел и капитана, а сега, след като бе споделена между капитана и помощника му, щеше да поддържа същото разстояние между офицерите и екипажа. „Смешно — помисли Пърсел. — Продължава да си служи с всички жалки и дребнави хитрини на началник, а началничеството му вече изобщо не съществува. Той дори не забелязва, че е така.“

— И така, разбрахме се вече, мистър Пърсел — каза най-после Мезън, като че продължителното мълчание беше достатъчно да разсее съмненията на Пърсел по отношение размера на острова.

Пърсел се изправи.

— Ако разрешите, капитане?

— Да, мистър Пърсел!

— Имам да ви отправя едно искане.

Мезън го погледна. „Отдръпва се вече — помисли раздразнено Пърсел. — Първото му движение е винаги отрицателно.“

— Слушам ви — каза Мезън.

— Като капитан на този кораб — започна Пърсел, — вие имате, доколкото зная, правото да извършите, ако се наложи, бракосъчетание на двойките, които биха поискали това от вас.

— Точно така.

— Аз желая — започна сериозно Пърсел — да използувате тия права, придадени към вашата длъжност, за да узаконите моя брак с една таитянка.

Мезън стана, изчерви се, скръсти ръце на гърба и каза, без да поглежда Пърсел:

— Искате да се ожените за чернокожа, мистър Пърсел?

— Да, капитане!

Това бе изречено с такава енергия и сдържан гняв, че Мезън се смая. Никога не би му минало през ум, че Пърсел може да бъде така необуздан. Прав, застанал в профил към Пърсел, той гледаше втренчено един макет под стъкло, представляващ „Блосом“ в строеж. Макар да се преструваше, че сумти сърдито от недоволство, той обмисляше благоразумно положението. Пърсел обичаше чернокожите повече, отколкото трябва, и като всеки шотландец, имаше слабост да разсъждава, но извън тия два недостатъка нямаше в какво да го укорят. Мезън не искаше да се кара с него и предчувствуваше на каква опасност се излага, ако отхвърли искането му. А от друга страна беше просто немислимо да извърши бракосъчетание между помощника си и туземка.

— Вие сте дисентър 10 10 Дисентър — който не признава тридесет и деветте правила на англиканската църква. , струва ми се — каза полугласно той.

Пърсел го погледна. Не разбираше какво цели с този въпрос.

— Имам наистина известни симпатии към дисентърите — призна след малко той.

— А като капитан на британски кораб — каза Мезън — аз мога да извърша бракосъчетанието ви само според обредите на англиканската църква.

„Ето какво било!“ — помисли Пърсел като сдържа усмивката си. Мезън му приписваше собствения си формализъм.

— В англиканския венчален обред няма нищо, което да ме отблъсква — отвърна веднага той. — Несъгласията ми с англиканската църква са по други въпроси.

Мезън бе смаян като чу Пърсел да говори с такова хладнокръвие за „несъгласията“ си с църквата на негово величество. Изразявайки се така, Пърсел грешеше според него два пъти: проявяваше неверноподанически чувства към владетеля и лошия вкус да отдава някакво значение на религията.

— Вие не разбрахте забележката ми — каза рязко той. — Аз не смятам, че имам право да извърша бракосъчетание на един дисентър според обредите на англиканската църква.