Робер Мерл - Островът

— Невъзможно — прекъсна го сухо Мезън.

— Или да вземем още три таитянки…

Въздействието на това предложение беше необикновено. Мезън го загледа, запремига, ръцете му затрепераха, зачерви се цял от гняв.

— Никога! — извика той, като се изправи в целия си ръст. — Трябва да се засрамите, мистър Пърсел, че ми направихте подобно предложение! Предостатъчно жени имаме вече! Те никак не ме интересуват! — добави той като вдигна дясната си ръка, сякаш се заклева. — Не искам и да ги споменавам дори! Станах моряк, защото поне на кораб… Мистър Пърсел — подхвана Мезън, без да довърши предишната си мисъл, — вие знаете много добре, че ако имах пред вид собственото си удобство, не бих допуснал нито една на борда! А вие сте застанали пред мене, безстрастен като краставица, и ми предлагате… Мистър Пърсел, в живота си съм срещал само една почтена жена и това беше сестра ми. Всички останали са… са… Колкото се отнася до мене — продължи Мезън, като се отказа да даде определение на вражеския пол, — нямам никакво намерение да оставям потомство… Дванадесет жени — избухна пак яростно той, — дванадесет жени! На мой кораб! Дванадесет полуголи твари, които ще пищят и ще крещят на палубата ми от сутрин до вечер — добави с отвращение той, сякаш таитянките бяха морски ластовици или папагали. — Знайте, мистър Пърсел, и кажете от мое име на моряците, че бих предпочел по-скоро да остана в Таити и да се обеся собственоръчно там, ако стане нужда, отколкото да взема още една жена на „Блосом“!

Той си пое дъх и каза по-спокойно, но с тон, недопускащ възражение:

— Свободен сте, мистър Пърсел.

Пърсел отдаде вдървено чест и излезе разярен от кабината. Това беше лудост! Крещяща безсмислица! Мезън се грижеше повече за двойките кози и свини, отколкото за човешките двойки в своята бъдеща колония. „Какво безразсъдно упорство! — помисли той в нов изблик на гняв. — Какво значение има дали ще бъдат петнадесет, а не дванадесет?“

Дори ако се вземат под внимание само атлетическите им достойнства, таитянките не заслужаваха презрението на Мезън. Те се научиха почти толкова бързо, колкото и мъжете, да се катерят по мачтите и вантите, за да разхлабват рифовете или да прибират платната. Само осем дни след като „Блосом“ бе напуснал Таити, те бяха вече много добри маневристи. За Пърсел беше забавно зрелище да ги наблюдава как, при заповед, се покатерват по въжените стълби и стигат до главозамайващия връх на мачтите, без да престават да се смеят, да пеят или да крещят.

На деветия ден след отплаването „Блосом“ бе настигнат внезапно от доста силна буря и Мезън заповяда да приберат платната. Пърсел изпрати екипажа по мачтите. Моряците видяха опасността и побързаха да се подчинят, нещо, което не бяха правили от осем дни насам. Но таитяните, с изключение на Меани и Тетаити, отказаха да мръднат. Биха се уплашили може би по-малко от бурята, ако се намираха в своите пироги. Но замайващото клатушкане, блъскането на вълните в борда и страшното спускане на „Блосом“ след като се е изправил на кила си, ги ужасяваха. Те се бяха прибрали в своя кубрик 9 9 Кубрик — помещение за екипажа в параход или кораб. , сгушени един до друг, посивели от страх, на това отгоре болни и — понеже бяха голи — замръзнали от студ. Нищо не можеше да ги накара да се раздвижат: смятаха, че са загубени.

Бурята трая само един ден; и корабът не беше нито за миг в опасност. Но тази случка влоши приятелските отношения между таитяните и екипажа. Моряците не простиха на „черните“, че са ги изоставили в трудните минути.

Настъпи пак хубаво време, но вятърът утихна, стана задушно и „Блосом“ едва се придвижваше в море, което беше по-тежко от масло. Всичко беше неподвижно. Никакъв полъх, никаква бразда пред вълнореза. Само слънцето се движеше. Платната висяха отпуснати и жалки, набръчкани — казваше Мак Лауд — като кожа на старица. Кръгозорът описваше около кораба огнен кръг, който сякаш го затваряше, и Пърсел имаше впечатлението, че океанът стяга постепенно „Блосом“ като втвърдяваща се пихтия.

Старият Джонсън му показа една сутрин край борда остатъци, които бе хвърлил предния ден. Никога не бе виждал подобно нещо през своето петдесетгодишно плаване.

Наведени над фалшборда, моряците от сутрин до вечер спускаха въдици. Таитяните тръгваха с големите лодки, застанали прави на седалките, с харпун в ръка. Но това препълнено с риби море не им даваше нито една риба. Отвратени сякаш от неподвижността му, и акулите дори се бяха отдалечили от „Блосом“.