Робер Мерл - Островът

Пърсел се обърна, погледна големите сини очи на Ивоа и каза с пресъхнало гърло:

— И мирисът на косите ти, Ивоа.

Ивоа се усмихна някак бавно, а Пърсел помисли с разтуптяно сърце: „Моя е, стига да пожелая.“

Черна сянка закри вратата. Пърсел обърна поглед към нея. Беше Мезън, с вратовръзка и обуща. Главно обущата учудиха Пърсел. Бяха лъснати и токите им лъщяха на слънцето. Трябва да ги е събул преди слизането на брега и обул отново след това.

— Мистър Пърсел — каза студено и учтиво Мезън, без да удостои с поглед таитяните, — мога ли да ви кажа две думи?

Пърсел стана, излезе от колибата и настигна Мезън, който се бе отдалечил на няколко крачки.

— Мистър Пърсел — започна отчуждено Мезън, като погледна набързо косите, яката и босите нозе на лейтенанта, — изглежда, че сте много добре с тези диваци. Бихте ли желали да ме представите на главатаря им?

— Много ще ми е приятно да ви представя на Оту — отговори сухо Пърсел. — Оту е джентълмен.

— Добре тогава, представете ме на този… джентълмен — каза Мезън. — И му обяснете положението.

— Без да скрия нещо?

— Без да скриете нещо. Кажете му и намеренията ни.

Щом видяха, че Адамо и главатарят на пеританите идват към тях, Оту и децата му станаха и Оту пристъпи усмихнат, с корема си напред, като сочеше с достойнство с големите си гостоприемни ръце своето жилище на новодошлия и го канеше да влезе.

Мезън бе наблюдавал с далекогледа си пристигането на Адам Пърсел на плажа, отвратил се бе от прегръдките, с които го бяха посрещнали, и се боеше да не би същата участ да сполети и него. Но не се случи нищо подобно. Меани и Ивоа се поклониха, без да се приближат, а Оту не скъпеше любезните жестове, но не му подаде ръка.

Мезън седна на една рогозка. Настъпи продължително мълчание. Таитяните се държаха важно. Почти уплашен от сдържаното посрещане, Мезън се поизкашля, поизчерви се, премига, и накрая, без да погледне някого, изложи на английски положението на „Блосом“ и исканията, които възнамеряваше да отправи към Оту. Оту го слушаше и клатеше глава, сякаш бе предвидил отдавна това слово, и докато Адамо превеждаше, продължи да клати глава и да се усмихва учтиво, като че беше нещо съвсем естествено вторият офицер на британски кораб да убие капитана и да разбунтува екипажа.

Когато Пърсел свърши, Оту стана и запълни колибата с едрата си фигура. Държа цяло слово, цветисто и сбито, придружавано от красноречиви ръкомахания. Не спомена нито дума за събитията на „Блосом“. Занима се само с исканията на Мезън. Да, ще даде на водача на голямата пирога храни за дълго плаване. Да, ще му даде коза и козел за размножаване, както и двойка кучета; а щом водачът иска — и двойка диви свини, макар че главатарят на пеританите ще среща в изобилие тия животни из всички острови на Южните морета. Главатарят ще намери също навред индийски картофи, сладки патати и хлебно дърво. Но щом трябва за всеки случай да вземат корени и разсад, Оту ще им даде. Нещо повече. Оту притежаваше, като лична собственост, единствената крава и бик в Таити: потомци на двойката, която великият капитан Кук (Оту произнасяше Туто, тъй като звукът „к“ не съществува в таитянския език) дал някога на рода, от който произхождал сам Оту. Оту подаряваше тия животни на водача на голямата пирога.

Пърсел превеждаше, като се забавляваше от хитростта на Оту. Какво величествено изражение имаше, когато подаряваше тия животни на Мезън! В действителност за него беше облекчение да се отърве от тях. Таитяните не обичаха нито месото, нито млякото им. Освен това, те бяха прекалено едри, ядяха много и опустошаваха градините. Ако не беше уважението към паметта на дарителя, Оту отдавна би ги заклал. Но се бе погрижил поне да отдели бика от кравата, за да ограничи последиците от един подарък, който — според разбиранията на таитяните и самия Оту — е бил голяма чест за баща му по времето, когато майка му е била още хубавица.

Когато Пърсел привърши да превежда, Оту нададе вик, скочи пъргаво, втурна се към вратата и изкрещя:

— Табу! Адамо! Табу! На плажа! Адамо! Кажи на главатаря си, че в Таити това е табу!

— Какво има? — запита Мезън като се намръщи. — Защо са тия крясъци? Тези туземци много лесно пламват. Какво е табу, Пърсел?

— Пушките, капитане. Мак Лауд се разхожда с пушка по плажа. Сигурно е тръгнал на лов.

— Кажете му да си прибере пушката на кораба — каза Мезън. — Не искам разправии с черните.

Пърсел изтича до лагуната и повика шотландеца. Мак Лауд се обърна, изгледа пренебрежително лейтенанта от глава до пети и тъй като Пърсел се приближаваше, реши да го пресрещне полека. Той беше висок, много слаб, само нозе, с тесни, щръкнали рамене и малки, лъскави сиви очи в тясно, остро лице. По начало не обичаше хората, а още по-малко офицерите. Пърсел не беше изключение от това правило. Но все пак Мак Лауд не го мразеше съвсем: Пърсел беше шотландец.