Робер Мерл - Островът

Мезън си придаде студено и важно изражение, което Пърсел си обясни едва след като поразмисли: капитан Кук беше капитан. Беше следователно безукорен.

Мезън стана. Беше не много по-висок от Пърсел, но така набит и як, че Пърсел се почувствува почти дребен до него.

— Мистър Пърсел — започна Мезън и лицето му отново почервеня от вълнение, а гласът му едва доловимо потрепера, — не мислете, че не чувствувам каква отговорност поемам към хората, които заради мене не ще видят вече Англия. И все пак — добави той след минутно мълчание, — ако би трябвало да повторя това, което сторих, бих го направил отново.

Изрече думите натъртено, но те прозвучаха някак кухо. Пърсел мълчеше, навел поглед. Не одобряваше убийството на Бърт и знаеше, че сам Мезън, по други причини, никога не ще си го прости. Моралната страна на въпроса не съществуваше за Мезън. Той разсъждаваше като моряк. На сушата убийството би могло да се извини. В морето той бе разбунтувал екипаж и бе поставил кораба вън от закона.

— Ако разрешите — каза Пърсел, — ще се кача на палубата и ще наредя да оправят марселите на предната мачта. Не са опънати както трябва.

— Забелязах ги преди малко — каза Мезън. — По времето на Бърт марсовите никога…

Настъпи мълчание. Двамата отбягваха да се погледнат. Мезън продължи:

— Намирате ли, че е станало трудно да се поддържа дисциплината?

— Не е станало трудно — каза безучастно Пърсел. — Тя не съществува.

И добави:

— Ако настъпи буря, не зная дали ще мога дори да накарам моряците да се покатерят по мачтите.

И тъй като Мезън мълчеше, впил поглед в него, той продължи:

— Моля бога вашият остров да не е много далеко.

Застанал пред входа на колибата си, Оту гледаше в далечината и гладеше гърдите си със своята голяма, изящна ръка. Гръдният му кош беше широк, но поприведен от възрастта, коремът му не беше затлъстял, но беше все пак доста обемист и Оту нямаше никакво желание да тича заедно с младите, за да посрещне пеританите 3 3 Перитани (изопачено от британи) — име, с което таитяните наричат всички бели. . Почувствува, че старее, и тъй като тази мисъл не беше приятна, той си каза, че просто от самоуважение не се втурва да посреща чужденците. Голямата пирога на пеританите почиваше в лагуната с прибрани платна и белите спускаха малките си пироги, за да доплуват с тях до сушата. Цял рояк малки плавателни съдове, тръгнали от плажа, вече ги пресрещаше. Най-напред децата. След тях — ваинетата 4 4 Ваине — жена, съпруга. , почти еднакво нетърпеливи. „Е-ех, ваинета!“ — каза си усмихнат Оту. Закрили глави с листа — слънцето беше вече високо, — мъжете махаха дружелюбно ръце, но си стояха на плажа. Оту одобряваше тази сдържаност.

Таитяните, както и Оту пред колибата си, се разсмяха, защото големите лодки на чужденците се движеха съвсем бавно по спокойните води на лагуната. Еатуа 5 5 Еатуа — таитянска богиня. вижда — тия лодки бяха тежки, а движенията на пеританите — бавни и неравномерни. Приятно беше все пак да наблюдаваш чудноватите бели весла, прилични на комарови крака по водата.

Лодките забиха нос в пясъка и Оту видя как пеританите прескочиха през борда, разчорлени, брадясали, облечени само с панталони на пъстри ивици. Той поклати глава. Ехе-е, колко бяха мършави! Големият дъждовен остров не ще е толкова богат, колкото се разправя.

Оту нададе неочаквано остър вик. После, като вдигна и разтвори широко красивите си ръце, извика:

— Ивоа! Меани! — и без да дочака отговор се затече към новодошлите, газейки с боси нозе горещия пясък…

— Адамо! — викна още отдалеко той.

Адам Пърсел се обърна, забеляза Оту, който вървеше към него така бързо, че коремът му се тресеше над късата престилка, и сам се затича с все сили да го пресрещне, с лъснали на слънцето руси коси.

— Адамо! — извика Оту като го прегърна.

Притисна го няколко пъти до широките си гърди, потърка буза о неговата и продължи да повтаря с всички оттенъци на обич и изненада.

— Адамо!… Адамо!… Адамо!… Адамо!…

Пърсел се бе позачервил и долната му устна трепереше.

Около двамата се бе събрала тълпа и за Пърсел беше забавно да види как хората подражаваха на разговора им и го повтаряха като хор в антична трагедия.

— Адамо! — извика Оту с овлажнели очи и отново започна да прегръща Пърсел. — Пак дойде!… Адамо, сине!… Пак дойде!…

— Адамо дойде! — повтори множеството с радостно възклицание.

Една красива девойка с гола гръд се втурна внезапно към Пърсел, изтръгна го от обятията на Оту, прегърна го и започна да го целува по перитански, по устата, което разсмя тълпата: толкова детинско беше! Пърсел се отдръпна за миг, но девойката, висока почти колкото него и навярно еднакво силна, го прегърна здраво и продължи да го обсипва с целувки. Полутрогнат, полуразсмян, Пърсел я остави да го целува, като се задоволи само да погледне въпросително Оту през рамото на другарката си.