Робер Мерл - Островът

Хънт бе успял да обвие с грамадните си ръце врата на Бозуел. Стискаше го, без да усеща пръстите, които Бозуел бе забил в лицето му, и ударите, които му нанасяше в корема с коленете си. Саймън бе обзет от паника. С разтреперани ръце, без да вижда нещо, защото потта се стичаше от челото в очите му, той пристъпи като автомат в кръга, дето двамата мъже се бореха, и почти без да се прицелва гръмна срещу Хънт. В същия миг усети, че някой го сграбчи изотзад, обезоръжи го и го закова на място. Мълния прониза гърдите му, червеникаво було се спусна пред очите му и той усети, че пада заднишком в празно пространство.

Когато Хънт се изправи, видяха, че ризата му е окървавена на мястото, дето куршумът на Саймън бе докоснал рамото му, а Бозуел лежеше прострян на палубата с мораво лице и изкривени уста. Саймън се бе строполил до него, главата му опираше о главата на Бозуел. Очите му бяха изблещени, а двете дълбоки жълти бръчки от всяка страна на тънките устни бяха сковали лицето му в горчиво изражение.

Пърсел се раздвижи, проправи си път между моряците и спря ужасен, неспособен да изрече нито дума. Мак Лауд се наведе. Изтегли ножа си от трупа на Саймън, изтри грижливо острието в ризата на мъртвеца, затвори го с рязко тракване и го прибра в джоба си. В същия миг срещна погледа на Пърсел, разтърси рамене, отвърна очи и каза стеснително, като дете, което е направило пакост:

— Сам си го търсеше, лейтенанте.

Пърсел не отговори. Поразен от изражението на Мак Лауд, той мислеше тъжно: „Деца. Жестоки са като деца.“ Когато се обърна, за да си тръгне, видя с изненада вдясно от себе си Мезън, бледен, с наведена глава. После Мезън вдигна очи. Моряците бяха срещу него и той изгледа всички с мрачен и отчаян поглед.

— Метежници! — почти проплака той. — Метежници! Това сте вие!

— И вие също! — извика разярено Смъдж.

Лицето на Мезън трепна, сякаш му бяха ударили плесница, той премига, устните му затрепераха. И промълви:

— И аз също.

В тринадесет часа на другия ден морякът Уайт се приближи с меката си стъпка до лейтенант Пърсел, който проверяваше посоката на рулевия, застана мирно, свали шапка и каза с напевния си глас:

— Лейтенанте, капитанът ми поръча да ви съобщя, че обедът е сложен.

Пърсел вдигна вежди и погледна Уайт.

— Капитанът ли? — поусмихна се той.

— Да, лейтенанте — отвърна Уайт и черните му като смола зеници засвяткаха в тесния процеп между клепачите.

Уайт беше последица от любовта на английски моряк и китайка. Прибрал го бе един англикански мисионер, който обичаше да си попийва, и тъй като жълтата кожа на детето му се бе сторила забавна, се бе пошегувал и го бе нарекъл Уайт 2 2 Уайт (англ.) значи бял. — Бел.пр. . Това име превърна метиса в прицел за закачки по всички кораби, в които бе служил, докато един ден бе убил с нож един шегаджия и го бе хвърлил в морето. Това убийство, прикрито от екипажа и останало без наказание, бе осигурило на Уайт спокойствие. Но това спокойствие бе дошло твърде късно: Уайт говореше малко, не се смееше никога, лесно се докачаше. Щом Пърсел се обърна към него с въпросително вдигнати вежди и попита: „Капитанът ли?“, Уайт, не разбрал смисъла на въпроса, си въобрази, че лейтенантът му се подиграва, и още в същия миг жестоко го намрази.

Когато Пърсел влезе в каюткомпанията, Мезън седеше вече на мястото на Бърт. Без да продума, той направи знак на лейтенанта да седне срещу него — на мястото, дето сам Мезън седеше докато беше жив Бърт. „Ето ме повишен в пръв офицер“ — помисли си насмешливо Пърсел. Предния ден на закуска бяха четирима около същата трапеза. Сега бяха само той и Мезън. Пърсел вдигна глава и го погледна. По лицето на Мезън нямаше вече нито следа от вълнение. Той бе изпреварил Пърсел и ядеше здраво, с усърдие на селянин, като дъвчеше грижливо с яките си челюсти.

В английските кораби от онова време съществуваше неписан закон, според който капитанът трябваше да мълчи на трапезата, за да принуди по този начин и офицерите да мълчат. Зад това правило се криеше вероятно схващането, че тъй като капитанът няма на борда равен по чин, не може да има и достоен събеседник. Не бяха минали и пет минути откакто седна, и Пърсел разбра, че Мезън възнамерява да спазва това правило. Не отваряше уста дори да поиска пипера или туршията, а ги посочваше с пръст като Бърт, за да му ги подаде Пърсел. Лейтенантът поглеждаше крадешком правилното широко лице на Мезън, сиво-синкавите очи, малко ниското чело, правите коси. От всяка негова черта лъхаше почтеност, тесногръдие и чувство за дълг. А при това този безукорен офицер командуваше сега един кораб, който беше извън закона. Той седеше спокоен на мястото на капитана, когото бе убил, и като него се обкръжаваше с подобаващото на чина му свещено мълчание.