Робер Мерл - Островът

Ричард Хесли Мезън — капитан

Адам Бритън Пърсел — лейтенант

Мак Лауд — моряк

Хънт — също

Смъдж — също

Уайт — също

Джонсън — също

Бейкър — също

Джонс — също

Като свърши, вдигна глава и погледна лейтенанта:

— Какво мислите за тази дружина?

— И най-добро, и най-лошо.

— Да — каза Мезън, като поклати четвъртитата си глава.

И без да помисли доколко разсъждението му може да се стори неучтиво на втория офицер, добави:

— Жалко, че не мога да управлявам сам „Блосом“! Искате ли чаша ром, мистър Пърсел?… О, наистина забравих — добави той, засегнат сякаш от това, че лейтенантът не пиеше спиртни напитки. И продължи: — Да знае човек какви подбуди са ги движили?… За Мак Лауд е очевидно. Уби Саймън. Хънт пък уби Бозуел. За тях няма друг избор. Но Уайт например?…

— Разправят, капитане, че някога е убил човек. Страхува се може би, че при разследване ще се разкрие и тази случка.

— Да — каза Мезън, — а не бих се учудил, ако и Смъдж има такова минало. Но Джонс, Бейкър, Джонсън? Бих се заклел, че тия тримата са бели като сняг.

— Джонс ще следва Бейкър докрай света — каза Пърсел. — А Бейкър сигурно се смята виновен — отказа да изпълни заповед на Бърт.

След като помълча, той продължи:

— Остава да се обясни само решението на Джонсън.

Мезън не бе му казал да седне, така че още от началото на разговора той стоеше пред масата му. Откритото русо лице на Пърсел издаваше неловкост. Разстоянието, което „капитанът“ спазваше помежду им, му се струваше една безполезна комедия, от която се чувствуваше неудобно.

— Да — започна Мезън като вдигна глава, — остава да се обясни само решението на Джонсън. — И добави: — Както и вашето, мистър Пърсел.

Тъй като Пърсел не каза нищо, той продължи:

— При това вие няма защо да се страхувате от съдебно дело.

— Мога да ви уверя — каза полуусмихнато Пърсел, — че аз нямам минало.

— Убеден съм — отвърна невъзмутимо Мезън.

И зачака, строг като съдия. Беше капитан на „Блосом“. Беше следователно в правото си да знае защо неговият лейтенант е решил да го придружи.

— Но може би не знаете, че аз поисках от Бърт да прочета заупокойна молитва на Джими — подхвърли Пърсел. — Бърт заповяда на Бозуел да ме постави в окови. Така че и аз съм метежник.

Мезън опули сиво-синкавите си очи.

— Не знаех!

После погледна Пърсел. За миг лицето му загуби своята невъзмутимост и той каза развълнувано:

— Що се отнася до Джими, благодаря ви, мистър Пърсел. Голяма смелост е било от ваша страна. — И продължи: — Смятате, че съдът ще ви осъди като метежник?

— Убеден съм. Освен това ще ме укорят, че не съм сторил нищо след убий… след смъртта на Бърт.

Мезън премига. Изтърваната дума не бе убягнала от вниманието му.

— Сигурно сте прав — каза студено той, вковал поглед в земята. После продължи: — Нищо ли не ви свързва с Англия?

Неделикатността на този въпрос изненада Пърсел. Той се поколеба. Но не, по-добре беше да отговори. Въпросът не бе зададен от зложелателство, а с този човек той щеше да прекара целия си живот.

И Пърсел изрече бързо и със стеснение:

— Баща ми е умрял. Майка ми… — той отвърна поглед — ми е безразлична.

Мезън наведе поглед над картата. После заговори с явно пресилена усмивка:

— И така, еднакъв път ни чака, мистър Пърсел.

Липсата на топлота в тона му засегна Пърсел и той не отговори. Мезън продължи:

— Вие сте били вече в Таити, струва ми се?

— За шест месеца преди четири години. Прекарах у един главатар таитянин. От него научих езика им.

— Какво? — учуди се Мезън. — Говорите таитянски? Това ще ми бъде от голяма полза. Свободно ли го говорите?

— Да, капитане.

— За шест месеца! Вие наистина имате дарба да изучавате езици, мистър Пърсел — добави той като се позасмя с желание да се извини, сякаш беше оскърбително да се допусне, че един офицер притежава интелектуални качества.

— Смятате ли — продължи той, — че таитяните ще ни дадат храни?

— Колкото искаме.

— Без да искат нещо в замяна?

— Без замяна. Но ще ни крадат.

— Често ли?

— Постоянно.

— Възмутително! — каза Мезън, като се изчерви от възмущение.

— Ни най-малко — забеляза Пърсел. — Те ви дават всичко, каквото имат, и ви вземат всичко, което им харесва: така разбират братството.

Мезън удари нетърпеливо по масата:

— А този таитянски главатар, у когото сте били…

— Оту.

— Важна личност ли е?

— Много важна. Радва се на голяма почит: синеок е. Твърди, че е потомък на капитан Кук — добави усмихнато Пърсел.