Робер Мерл - Островът

Към края на обеда Мезън вдигна глава и каза кратко:

— Искам да говоря на моряците, мистър Пърсел. Бихте ли желали да ги строите?

И стана. Пърсел не бе довършил обеда си, но веднага, макар и с неудоволствие, също стана. И това беше неписан закон: щом капитанът се нахранеше, обедът на лейтенантите се прекратяваше, дори ако чинията им беше още пълна.

Пърсел се качи на палубата и заповяда на Уайт да удари камбаната. Моряците дотичаха без бързане и се строиха пред люка. Мършавите им лица поразиха отново Пърсел. Той стоеше мълчаливо срещу тях и се чувствуваше неловко, загдето и Мезън, като Бърт, ги караше да го чакат.

Най-после „капитанът“ се появи, застана разкрачен пред екипажа, сключи ръце на гърба и огледа хората си.

— Моряци — започна твърдо той, — имам намерение да стигна до Таити, за да вземем вода и провизии, но не възнамерявам да остана там. Таити е вече много добре известен на корабите на негово величество. Ръката на закона не ще закъснее да ни достигне. Затова възнамерявам да напусна Таити колкото е възможно по-скоро и да потърся — по-далеко от обичайните пътища на нашите кораби — някой остров, който не фигурира в никоя карта… Но не принуждавам никого да ме последва. Свободни сте било да останете в Таити, било да дойдете с мене.

Той помълча. Когато заговори отново, явно личеше, че прави усилие да говори спокойно.

— Сигурно знаете, че според закона метежници са не само тези, които са взели участие в бунт, но и ония, които са били негови свидетели и не са направили нищо да го предотвратят. Първите — какъвто и да е чинът им — ги чака въже. Към вторите е възможно — казвам възможно — съдът да прояви снизхождение. Човек може във всеки случай да се надява. Казвам ви това, моряци, за да ви помогна да прецените всички за и против , преди да вземете решение.

Той замълча и погледна въпросително екипажа.

— Капитане — обади се Мак Лауд, — мога ли да задам един въпрос?

— Да.

— Ако дойдем с вас, можем ли да се надяваме, че ще се върнем един ден в Англия?

— Не — каза категорично Мезън. — Никога. В никакъв случай. Поставете кръст на тази възможност, Мак Лауд. Първата ми грижа, след като намеря въпросния остров, ще бъде да изгоря „Блосом“. Да постъпя другояче би било чиста лудост. „Блосом“ е видимото доказателство за бунта. И докато е над водата, никой от нас не ще бъде в безопасност.

Той помълча, погледна сериозно моряците и продължи, като отсичаше думите:

— И още веднъж — не принуждавам никого. Които искат, могат да останат в Таити. Те ще видят Англия… Може би — добави мрачно той — само от най-високата мачта на някой кораб на негово величество… Но за тези, които тръгнат с мене, повтарям — връщане няма.

След това се обърна към лейтенанта:

— Мистър Пърсел, ще запишете имената на доброволците и като свършите, ще дойдете в кабината ми.

Мезън втренчи сиво-синкавите си очи в Пърсел, после погледна океана, леко развълнуван додето поглед стига, хвърли поглед към платната и сякаш се приготви да каже нещо. Но се отказа, изправи се, изпъна рамене, завъртя се бързо кръгом и тръгна към каюткомпанията.

Половин час беше достатъчен на Пърсел да направи списъка. Смая се от малкия брой доброволци. Очевидно беше, че моряците предпочитат опасността да увиснат на въжето пред изгледите да не видят никога родината си. „Странно! — помисли Пърсел. — Тия хора са съвсем бедни. Нищо не ги свързва със стария свят. Повечето нямат ни жена, ни деца: нямат средства за това. Какво друго, освен нищета, им обещава Англия? Но тази нищета им е позната. Там е работата. Ужасяват се от неизвестността.“

Когато влезе в кабината на капитана, на Пърсел се стори, че ще се задуши от горещина. Но Мезън седеше пред масата си без нито капка пот на челото, с вратовръзка, със закопчана до горе куртка, с чаша ром в ръка и разтворена голяма карта.

— Колко? — запита нетърпеливо той.

— Девет души заедно с вас, капитане.

— Така и предполагах! — каза загрижено Мезън. — Не ще имам достатъчно хора, за да продължа с кораба.

— Бихме могли да вземем таитяни…

— Страхувам се, че ще бъдем принудени да го сторим — каза Мезън. — Да вземем ли казахте, мистър Пърсел? — продължи той изведнъж като вдигна глава. — Да не сте се записали доброволец?

— Да, капитане.

Мезън вдигна вежди, но не продума. Грабна списъка, който Пърсел му подаде, прегледа го набързо, поклати глава и прочете бавно, на глас, като се спираше след всяко име, освен след своето и на Пърсел: