Робер Мерл - Островът

— Коя ли? — провикна се Оту. — Ами че Ивоа! Не позна ли Ивоа? Адамо не позна Ивоа! — извика той като разтвори ръце към тълпата.

Настъпи внезапно умиление, всички се разсмяха с глас и започнаха да потупват приятелски Пърсел по плещите.

— Адамо! — викаха в умиление и почуда таитяните, сякаш това, че Пърсел не бе познал Ивоа, удвояваше любовта им към него.

— Адамо — извика и Ивоа с ясния си глас, — ти не ме позна!

Тя се отстрани от него, сложи ръце на раменете му, отдалечи го колкото позволяваше дължината на ръцете й и му се усмихна с ослепителните си зъби. Пърсел я погледна. Дългата черна коса, която започваше доста ниско от челото и беше разделена по средата, падаше на едри вълни върху раменете и тъй като Ивоа се бе навела малко напред, закриваше донякъде голата й гръд, преди да стигне до хълбоците. Ивоа имаше не черна, а кехлибарена кожа и големите й сини очи, засенчени от тънки ресници, изпъкваха върху топлия тен. Погледът на Пърсел се спря отново върху дългата, черна като гарваново крило коса, леко къдрава, буйна и гъста като руно. Гърлото му се сви и той продължи да мълчи.

— Променила съм се! — каза Ивоа със звънкия си глас. — Ще можеш ли пак да ме носиш на рамо, Адамо?

— Няма да стигне далеко! — изсмя се весело Оту и големите му ръце, допреди миг сложени на корема, литнаха над главата му като птици.

Таитяните се разсмяха. Ехе-е, Оту беше прав! Каква хубава девойка бе станала Ивоа! Тънка, но закръглена дето трябва. Девойка на място.

— Гледай! — каза Ивоа. — Още нося на шията си образа на твоя господ Исус. Не ме е напускал нито ден! Пазя го и тогава, когато се къпя! А всяка вечер го милвах и молех твоя господ Исус да върне Адамо. И той го върна! — добави победоносно тя. — Трябва да е много могъщ господ: сполучи! Адамо дойде! — извика тя в изблик на щастие, като вдигна ръце с длани към небето. Множеството, наобиколило Пърсел, нададе веднага радостен вик.

— Да, пораснала си — каза Пърсел като се усмихна и отвърна леко глава.

Щом погледнеше косата на Ивоа, гърлото му се свиваше.

— Не стой на слънце, главата ти ще се свари като яйце на морска ластовица! — каза Оту сред смеховете на другите. — Ела у нас, Адамо! Гладен ли си?

— Много — отвърна Пърсел.

Таитяните нададоха отново умилени възклицания. Ивоа го хвана под ръка, целуна го по врата и го обви с уханните си коси. Оту го хвана от другата страна и предшествуван, придружаван, тласкан, почти носен от множеството, Пърсел измина сред овации стотината метра, които го отделяха от колибата на Оту.

Стигнал бе вече пред нея, когато един юначага таитянин дотича, проправяйки си път през тълпата, над която се издигаше с цяла глава, приближи се до Адамо с озарено от усмивка лице, улови го под мишниците, вдигна го без усилие на едно равнище с очите си и го задържа така сред смеховете на множеството, размахвайки го като кукла над главите на хората.

— А мене — викаше радостно той, — познаваш ли ме, Адамо?

— Меани! — възкликна Пърсел със светнали очи, забравил изведнъж от радост смешното си положение.

— Позна го! — извика и Оту, безкрайно зарадван, и протегна ръце към поданиците си, за да им посочи това чудо.

— Адамо позна Меани! — изрева тълпата, така умилена й смаяна, както би била и ако Пърсел не го бе познал.

Със светнали от щастие очи Меани остави Пърсел на земята, сякаш се боеше да не го счупи, сред засилените викове на другите.

— Пораснали са децата ти, Оту — каза Пърсел. — Не мога да повярвам, че са минали само четири години…

Не можа да продължи. Ивоа се бе нахвърлила отново върху му, обсипваше го с целувки, хапеше го по ухото и му свали шапката. Тежката уханна коса на девойката докосна отново лицето му.

— Адамо е гладен — извика със смях Оту и го изтръгна от обятията на дъщеря си, като предизвика с това нов изблик на радост. — Влез, Адамо! — продължи той и простря гостоприемно ръка; после, удължавайки със съвършено изящество жеста си, се сбогува с множеството с истинско царствено достойнство, като продължаваше да се смее добродушно и да смигва лукаво, сякаш бе предвидил отдавна пристигането на „Блосом“ и завръщането на Адамо.

Меани настани Пърсел на една рогозка и седна веднага насреща му, без да отделя поглед от него. Той беше по-тъмнокож от сестра си и между долната половина на лицето му — нежно и почти женствено с голямата си уста, дебели устни и закръглена брадичка — и горната половина с орловия нос и дълбоки очи, засенчени от гъсти черни ресници, които му придаваха сериозно, почти строго изражение, съществуваше поразителен контраст.