Робер Мерл - Островът

— Е, Адамо, е! Е, Адамо, е! — казваше той, изразявайки със своята едновременно тъжна и радостна интонация всички спомени от преди четири години, нахлули в тоя миг в съзнанието му. В същото време потупваше равномерно с опакото на ръката си рогозката, сякаш тия глухи, повтаряни звуци пробуждаха още отсега всички удоволствия, които присъствието на приятеля му обещаваше за в бъдеще.

— Е, Адамо, е! — каза най-после той. — Помня как се страхуваше от акулите в лагуната.

Той се разсмя, а Оту и Ивоа го придружиха. Вярно беше! Адамо се боеше от акулите! От кротките акули в лагуната! Меани скочи като отпускаща се пружина, наведе се към Пърсел, взе с две ръце главата му и чукна челото си о неговото, вместо милувка. След това го пусна, сложи ръце на раменете му и започна да го удря лекичко с пръсти по ръцете, гледайки го като омагьосан.

— Е, Адамо, е! — повтори той, неспособен да изрази с думи колко го обича.

— Е-е! — каза Оту. — Трябва да го оставим да яде! Човек не се нахранва хубаво, ако разговаря!

Ивоа подаде на Пърсел една пълна до горе дървена паница и още преди да види съдържанието й, той усети плодовия вкус на сурова риба, запазена в лимонов сок. Меани седеше срещу него, облегнал гръб до рамката на вратата, а Оту — от другата й страна, за да позволят на госта да вижда плажа и лагуната. След като донесе ядене на баща си и на Меани, Ивоа клекна отдясно и малко по-назад от Пърсел, защото таитянският етикет не позволява на жените да се хранят заедно с мъжете. Тя пъдеше мухите от лицето на Пърсел като му вееше с палмов лист и от време на време го потупваше закачливо по раменете. Пърсел усещаше, че Ивоа не сваля поглед от него, съзираше с крайчеца на окото си плътните черни коси и не смееше да обърне глава към нея.

Той беше облечен само с панталон и риза и слънцето, нахлуващо свободно в колибата, грееше върху босите му нозе. Част от рамото на Меани се очертаваше на стената до левия край на вратата, а от другата й страна, също така широко, но не толкова пълно и закръглено, с изтънели и отпуснати от възрастта мишци — рамото на Оту. Пърсел беше гладен. Ивоа докосваше леко с пръсти тила му, но той се преструваше, че не усеща нищо. Вдъхваше дълбоко уханието на косата й и гледаше пред себе си стройните стволове на кокосовите палми, а зад тях, блеснали на слънцето — тъмноморавите отражения и огромните лилави петна, които се гонеха по морската синева.

В колибата цареше пълна тишина. Пърсел си припомни, че за таитяните яденето е едно безкрайно приятно занимание, което не се нуждае от нищо друго. Седнал спокойно на сянка в колибата, с милвани от слънцето нозе, той изпитваше странно усещане на хлад и покой. Светът беше прекрасно устроен. Оту и Меани бяха срещу него, Ивоа, в крайчеца на зрителното му поле вдясно, се наклоняваше и галеше бузата му със своите коси. Той гледаше приятелите си и беше безкрайно щастлив. Каква нежност в погледите им! Какъв покой в душите им! „Ще помня тоя миг!“ — помисли той и още щом го помисли, усети, че го пронизва непоносима болка, сякаш преживяваният миг бе вече свършен.

— Какво ти е, Адамо? — каза разтревожено Меани. — Очите ти са тъжни.

— Хрумна ми нещо, Меани.

— Перитани! Перитани! — извика Оту, като заклати пръст пред носа си, сякаш отдавна знаеше, че пеританите са непоправими. — Яж! Яж! Не бива да изморяваш главата си с мислене!

Пърсел се усмихна и наведе поглед към рибата. Оту беше прав. За да бъдеш истински щастлив, трябва да съзнаваш щастието си, но не прекалено. Трябва да намериш равновесието. Да хитруваш. Да знаеш, че си щастлив, но не и да си казваш, че е така.

Топъл, уханен ветрец откъм вътрешността на острова разлюля кокосовите палми и Пърсел ги видя как се полюляват високо над колибата и шумолят като коса. Той вдъхна с наслада въздуха и каза гласно:

— Мирише на Таити.

— Кое мирише на Таити? — запита Ивоа, като се облегна с две ръце на плещите му.

— Цветето тиаре.

— Е, Адамо, е — отвърна Ивоа. — В Таити има още много други миризми. На ибискус 6 6 Ибискус — растение от вида на ружите. , на горски папрати, на мащерка. На ясмин, който мирише сладко, като кожата на бебе. И мирисът на високите равнини, когато вятърът духа откъм планината пред дъжд. Мирис, от който ти се приисква да работиш.

Оту се засмя, протегна големите си ръце, отдели палеца от останалите пръсти, изправи почти отвесно длани и каза, като клатеше глава:

— Докато човек е млад, Ивоа, не бива да работи много. Само когато остарее и няма какво друго да прави, може да се забавлява с работа.