Робер Мерл - Островът

Меани вдигна живо глава и хвърли бърз поглед към Оту, който се подсмиваше. „Може би — помисли Пърсел — това има някакво неизвестно за мен значение?“ Той погледна въпросително Ивоа. Тя усети втренчения му поглед, обърна се, загледа го с лъчезарните си очи и каза съвсем равнодушно, сякаш предлагаше да се разходят из острова:

— Адамо, ако ме искаш, ще дойда на твоя остров.

Пърсел погледна Оту, след това Меани. Те се усмихваха. Не изглеждаха нито учудени, нито развълнувани.

— Разбра ли добре, Ивоа? — каза най-после глухо той, като я улови за китката. — Ако дойдеш с мене, ще е завинаги. Няма да видиш вече Оту.

— Добре разбрах — отвърна Ивоа, навела поглед над портокала, който белеше.

Последва мълчание. Оту протегна напред едрите си ръце и изправи нагоре длани с разперен палец.

— Ти не си разбрал, Адамо — каза усмихнато той. — Ивоа ще живее само веднъж, а какво е по-важно в нейния живот: аз ли, или Адамо?

— И така — каза Мезън, — щом ще отплаваме утре, време е да се запознаем с доброволците таитяни. Колко са, мистър Пърсел?

Той седеше в кабината си точно в същото положение както преди осем дни — с разгъната на масата карта и чашка ром в ръка. Но все пак имаше известна разлика: поканил бе Пърсел да седне.

— Шестима — отговори Пърсел. — Ето имената им: Меани, Тетаити, Меоро, Кори, Тими и Оу.

— Познавате ли ги?

— Познавам добре Меани и Тетаити. Другите познавам по-малко. Всички във всеки случай са здравеняци и ще им разберем цената, когато почнат да теглят някое корабно въже.

— Шестима таитяни — каза Мезън като наведе загрижено четвъртитата си глава. — Шестима и нашите седем, стават тринадесет. Малко са за „Блосом“.

— Не съм ви прочел целия списък — добави Пърсел. — Има и дванадесет жени, а таитянките са напълно годни да се катерят по мачтите…

— Жени ли! — викна Мезън. — Жени на борда!…

Стана така ненадейно, че събори картата и чашата с рома. Зачервен, премигващ, със стиснати устни, той постоя за миг, без да може да проговори. После сви рамене, сякаш се готвеше да се нахвърли върху Пърсел, наведе напред упоритото си чело и избухна:

— Никога, мистър Пърсел! Никога!…

Последва мълчание. Пърсел се наведе, взе с два пръста картата и му я подаде.

— Страхувам се, че нямаме друг избор — каза кротко той. — Таитяните няма да тръгнат без жени. Нашите моряци също. Те се боят, че островът, който търсите, е необитаван…

— Жени на борда, мистър Пърсел! Представяте ли си? — повтаряше Мезън, облещил пред тази възможност сиво-синкавите си очи.

— В същност — каза Пърсел — обстоятелствата са изключителни…

— Но жени на борда!… — повтори Мезън, самозабравил се дотолкова, че вдигна ръце към небето, като таитяните.

Пърсел изчака малко.

— Страхувам се — започна той, — че не ще имате възможност да откажете. Таитяните няма да се съгласят да дойдат. А пък моряците са в състояние да завземат кораба, да ни свалят на сушата и да отплават без нас.

— Те са способни да разбият кораба в някое камъче дори — каза презрително Мезън.

— Възможно е, но ние с вас ще останем на плажа в Таити…

Мезън седна отново, разгъна пак картата пред себе си и каза, навел поглед:

— Колко са жените?

— Дванадесет — отвърна Пърсел и също седна. — Ето имената им.

— Не ме интересуват имената им — избухна отново Мезън и махна с дясната си ръка така, сякаш искаше с един замах да ги помете от лицето на земята.

Настъпи ново мълчание, след което той продължи, вече по-спокойно:

— Ще трябва да им се приготвят отделни помещения.

Пърсел сви очи. Предпазната мярка му се стори смешна.

— Разбира се — каза равнодушно той, — ще ги поставя отделно.

Мезън изпразни на един дъх чашката с рома, остави я пред себе си и като че се примири с неизбежното.

— Вие ще се занимаете с всички подробности — продължи той. — Не искам да чувам вече за тия жени.

— Да, капитане.

Пърсел сложи списъка в джоба си, но не стана.

— Ако разрешите, имам да ви доложа още нещо. — И добави: — Което ме измъчва.

— Говорете — каза Мезън със сянка на недоверие.

„Затваря се вече“ — помисли си Пърсел и заговори:

— Ако островът, който търсите, е необитаван, изниква един въпрос: нашата колония се състои от девет души англичани и шестима таитяни. Общо петнадесет мъже. А жените са дванадесет.

— Какво от това? — каза сухо Мезън.

— Трима мъже остават без жени.

— Какво от това? — повтори Мезън.

— Страхувам се да не се създаде едно твърде опасно положение. Затова ви предлагам или да върнем трима таитяни…