Робер Мерл: Островът

— Току-що обмислях всичко това цели десет минути в кабината си.

И тъй като замълча с разсеяно изражение, Бърт запита сухо:

— И така?

— И така — продължи Мезън със същото разсеяно изражение, — очевидно е, че ако подам тъжба, съдиите ще ви оправдаят. А след това аз ще бъда осъден за клевета, разорен от обезщетението, което ще трябва да ви заплатя, и разжалван.

— Възхитен съм от прозорливостта ви, мистър Мезън — каза Бърт. — Тъкмо така, струва ми се, ще се развият нещата.

— Да, капитане — отвърна глухо и машинално Мезън. — Затова взех друго решение. Няма да ви съдя.

— Поздравявам ви, че сте толкова благоразумен, мистър Мезън — каза Бърт. Усмихна се за миг и добави: — Но вашето решение не изменя моето. Вие ме наклеветихте в присъствие на екипажа и щом се върнем в Лондон, аз ще ви дам под съд.

— Няма да имате възможност — отвърна Мезън със съвършено равнодушен тон.

После пъхна ръка във вътрешния джоб на куртката си, извади от там пистолет, насочи го с уверена ръка срещу Бърт и стреля.

Разнесе се оглушителен гърмеж. Бърт се залюля няколко мига на нозете си като величествена статуя, после се строполи изведнъж назад със страшен трясък. Тялото му подскочи два пъти по палубата, след това се просна по гръб с вдървени нозе и разперени ръце. На мястото на носа му зееше дупка.

Дълбоко мълчание настъпи изведнъж на палубата. Моряците гледаха отдалеко тялото на Бърт. Никога не бяха имали случай да видят капитана си легнал, а прострян така, той изглеждаше още по-дълъг. Осмелиха се най-после да се приближат, но със страх, като че неподвижността на Бърт не предвещаваше нищо добро. При все че половината му мозък беше пръснат по палубата, те почти очакваха да го видят, че става — дотолкова бяха убедени в свръхчовешката му сила. Най-ужасна тирания ги бе потискала цели осемнадесет месеца, отнела им бе напълно човешкото достойнство, превърнала ги бе почти в роби. Сега Бърт беше мъртъв, но те не изпитваха радост пред неговия труп, а бяха само смаяни.

— Кой стреля? — извика Пърсел като изскочи от люка, през който току-що бе изчезнал.

— Мистър Мезън, лейтенанте — каза Бейкър.

— Господи! Така и предположих! — извика Пърсел като се приближи бързо, следван от Бозуел.

— Можете да го гледате, лейтенанте! — изгърмя Смъдж. — Умря, наистина умря това копиле!

Моряците изгледаха студено Смъдж. Бърт беше мъртъв: нямаше смисъл да го ругаят, а най-малко това подобаваше на Смъдж.

— Бог да го прости — каза Пърсел.

Мезън бе отпуснал ръка с пистолета. Гледаше като замаян трупа на Бърт.

— Назад, моряци! — викна изведнъж някой.

Вторият офицер на „Блосом“, Дж. Б. Саймън, застана на няколко крачки с пистолет във всяка ръка. Беше човек с жълтеникава кожа, тънки устни, тесен и дълг нос. Макар че не беше груб, моряците не го обичаха. Саймън имаше чувството, че е несретник, поради което беше вечно недоволен и свадлив с моряците.

— Назад! — изрева Саймън като насочи срещу тях пистолетите си. — И на работа! Аз съм капитан на тоя кораб. За всеки, който не се подчинява, имам по един куршум.

Всички се слисаха за миг. Моряците не се отдръпнаха, както бе заповядал Саймън. Не възнамеряваха да се плашат. Бяха просто възмутени от държането на този офицер, който не си знаеше мястото.

— Командуването се пада на мистър Мезън, лейтенанте — обади се Мак Лауд. — Мистър Мезън е пръв офицер на борда.

Саймън страшно ненавиждаше шотландците. През осемнадесетте месеца не бе пропуснал ни един случай да нахока Мак Лауд. Изказването му сега го вбеси.

— Мръсен шотландец! — изрева той, като се прицели с единия пистолет. — Само една дума още и мозъкът ти ще нахрани рибите.

Мак Лауд побледня, очите му засвяткаха, а ръката му напипа дръжката на ножа в джоба. Никой не бе дръзвал досега да оскърби родината му.

— За бога, Джон! — извика Пърсел като пристъпи към Саймън. — Прибери тия пистолети, моля ти се! Предостатъчно беди ни навлякоха тия оръжия. Освен това, много добре знаеш, че командуването се пада на мистър Мезън.

— Мистър Мезън уби капитана си — изсъска Саймън. — Значи е метежник. Няма вече право да командува кораб. Щом се върнем в Лондон, ще го предам на полицията и ще го обесят.

— Джон — извика Пърсел, изблещил ужасено очи, — не говориш сериозно!

— Дявол да те вземе и тебе, и премилостивата ти душа, мистър Пърсел! — изрева Саймън, а пистолетите затрепераха в ръцете му. — Не се доближавай, за бога, или ще ти направя червата на решето.