Робер Мерл: Островът

Когато стигна на един метър до него, видя ясно главата му. Клепачите бяха полуспуснати над очите, а под носа, смазан и почти разтрошен от силния удар, окървавените подути устни откриваха зъбите в някакво подобие на усмивка. Мезън коленичи, повдигна главата на Джими, положи я на коленете си и каза тихо, сякаш говореше сам на себе си:

— Джими е мъртъв.

В съзнанието му настъпи пълна пустота; той усещаше само, че времето минава, без да се случи нещо. После като че ли нещо щракна в него и той чу, че някой прошепна необикновено отчетливо:

— Старият ще се чалне .

Вдигна глава и видя отначало само огряната от слънцето палуба, а над нея — мъгливи лица. После те се очертаха по-ясно. Моряците го гледаха. Мезън си припомни, че Джими е мъртъв, сведе очи към главата, която все още държеше на коленете си, и започна да зове тихо:

— Джими, Джими, Джими…

И пак пълна пустота. Обзе го страх, опита се да вдигне глава и да види отново погледите на моряците. Отначало видя само светла мъгла, в която всичко беше бледо и неясно. Загледа я отчаяно и постепенно из нея изплуваха втренчените в него очи. Мезън не ги изпусна вече. Знаеше, че не бива да ги изпуска.

Той сложи пипнешком главата на Джими върху палубата, изправи се и тръгна към моряците. Когато стигна на два метра до тях, спря се и каза с беззвучен глас:

— Кой направи това?

Стоеше пред тях приведен, с отпуснати до тялото ръце, със замаян поглед и полуотворена уста, сякаш не владееше вече мускулите на челюстта си.

Някой прошепна:

— Бърт.

— Защо? — запита Мезън със същия беззвучен глас.

— Защото го изпръска.

Моряците бяха поразени от отпуснатите черти на Мезън, обикновено така твърди.

Той повтори със същия безизразен и безпомощен глас:

— Защото го изпръска?

После погледът му се унесе и той започна да повтаря машинално, все така беззвучно:

— Ужасно! Ужасно! Ужасно!

Някаква зловеща, безспирна, недоизричана жалба, като че Мезън изпитваше болка от изговарянето на думите.

— Господи! — изстена Джонс. — Не мога да издържам повече!

— Може ли да се направи нещо, лейтенанте? — запита Бейкър.

Явно беше, че задава въпроса, само за да прекрати вайкането на Мезън. Той вдигна полека поглед към него.

— Да се направи ли? — отвърна като ехо.

После се изправи изведнъж, лицето му стана твърдо и сурово, сви рамене, обърна се почти като по заповед кръгом, мина, без да се спре пред тялото на Джими, и тръгна към люка. Моряците го проследиха с поглед, докато изчезна.

Откъм кърмата се чу властният глас на Бърт:

— Мистър Бозуел! Струва ми се, че работата спира.

Айзак Бозуел изскочи като палячо от кутия, втурна се към моряците, дебел, нисък, зачервен, разлая се, разтича се и заудря. Крясъците траяха цяла минута. Но щом зърна в нозете си тялото на Джими, престана да реве. Десетина минути бяха минали откакто бе заповядал на Джонсън да залее юнгата с кофа вода, а голяма черна муха вече бръмчеше около зиналата рана на носа и очите се бяха изцъклили.

Бозуел наведе едрото си чипо лице, като се мъчеше да разбере какво става, но усетът му, по-пъргав от мозъка, беше вече нащрек. Моряците миеха палубата, без да смеят да погледнат или да промърморят. Но Бозуел не се заблуждаваше. В спокойствието им се таеше заплаха. Изглеждаше, че изчакват.

— Какво, Бозуел? — обади се изведнъж гласът на Бърт зад него. — Почивате ли си?

Бозуел потрепера като ударен от господаря си копой, но изпита същевременно и облекчение: зад него стоеше капитан Бърт, със своите шест стъпки и седем пръста.

— Господин капитан — каза той, — юнгата е мъртъв.

— Виждам — отвърна Бърт.

После се обърна към моряците, изгледа ги и каза съвършено спокойно:

— Хвърлете трупа в морето.

— Без опело ли, капитане? — попита смаян Бозуел.

— Чухте! — каза рязко Бърт.

Бозуел, чиято глава стигаше до гърдите на капитана, вдигна поглед към смразеното лице и разбра: Бърт предизвикваше бунт, за да го смаже още в зародиш.

Бозуел се обърна към моряците и изрева заповеднически:

— Хънт, Бейкър, хвърлете този човек в морето!

Минаха няколко секунди. Бейкър продължаваше да търка палубата, сякаш не бе чул. Грамадният Хънт направи две-три стъпки към Бозуел, клатушкайки се като мечка, но дребничкият Смъдж мина бързо зад него и му пошушна:

— Постъпи като Бейкър. Не отивай.

Хънт се спря и загледа, без да разбира, ту Бозуел, ту Бейкър с малките си бледи очи, леко зачервени в ъглите.

Лицето на Бърт приличаше на бронзова маска, застинала в неизменен израз на презрение. Със скръстени ръце и вирната глава, разкрачил широко дългите си нозе, той стоеше неподвижен като кула и гледаше отвисоко трепета на тия дребни хора, на които беше господар.