Робер Мерл: Островът

Миенето не напредваше. Когато Бозуел заглеждаше моряците, те се разбързваха, но без да си дават особен труд. И това престорено усърдие обаче преставаше, щом Бозуел извърнеше глава. Тогава моряците се задоволяваха да тракат с четките, като гледаха да вършат колкото е възможно по-малко работа.

Това хитруване не отбягваше от погледа на Бозуел, но той не знаеше дали да се намеси. Боеше се от тази смяна. Тя беше най-лошата на „Блосом“. Дребният Смъдж беше истинска змия, Мак Лауд — хитър и опасен, метисът Уайт — мнителен и докачлив, Бейкър — избухлив, а останалите — безобидни. Но тия четиримата стигаха да развалят цялата пасмина. Тази мисъл го ядоса. Той излая дрезгаво и плесна с бича по пода посред моряците, като внимаваше все пак да не засегне никого.

Бърт не можеше да види от мостчето как върви миенето, но чу излайването, а от пляскането на бича разбра, че Бозуел е ударил само дъските. Той се изправи с вирната глава и втренчен поглед. Ставаше нещо необичайно. Копоят му се бе подплашил. Бърт реши да види сам и започна да заобикаля полека, за да се приближи към предната палуба, без да го забележат.

В това време юнгата Джими подаде през люка простодушната си глава. После се появи постепенно с кофа мръсна вода в ръка. От сутринта помагаше на готвача в кухнята, та това беше първата му глътка чист въздух.

Появата на юнгата отвлече вниманието на моряците. Бозуел усети това, обърна гръб и загледа морето. Мълчаливо бе дадена почивка. Като продължаваха все още да шумят, моряците се изправиха, безизразните им очи сякаш се събудиха и двама-трима от тях смигнаха на Джими, но без да му заговорят. Над пъстрите панталони се виждаха мършави голи тела, отпуснати рамене, гърбове, нашарени с дълги белези от рани.

Джими премига от слънцето, огряло палубата, огледа се бързо, помаха с лявата си ръка към моряците и без причина се засмя. Две години по-млад от Джонс и много по-дребен, той имаше детинско лице със закръглени черти, а когато се смееше, на дясната му буза се образуваше трапчинка. С мръсната кофа в ръка той тръгна към десния фалшборд, хвърли набързо поглед към спиралите пяна, които се плискаха по обковката на корпуса, и изведнъж, като вдигна глава се закова на място с разтуптяно сърце: на кръгозора, ясно очертан в утринната омара, се подаваше плосък остров, покрит с кокосови палми. Вятърът носеше мирис на листа и горящи дърва. Джими знаеше от моряците, че наближават островите Туамоту и при все че не ставаше дума да се спрат там, самият вид на сушата го очарова. Протегнал врат, полуотворил уста, той гледаше на кръгозора първия остров от южните морета, а стъкленосините му очи бяха овлажнели от щастие.

В същия миг плътно ято морски ластовици, които се бяха приближили почти до водата, литнаха, изхвърчаха невероятно бързо до марселите и започнаха да кръжат с остри крясъци около предната мачта. Джими ги проследи с поглед, като търкаше несъзнателно късите си коси, щръкнали на челото в два момчешки перчема. Той продължи така да приглажда перчемите си и да наблюдава птиците, докато кофата натежа на ръката и му напомни длъжността му; тогава направи необичайна за един юнга грешка — изля мръсната вода срещу вятъра, вместо в обратна посока. Голяма част от водата се плисна, разбира се, в лицето му и Джими се обърна, чувайки, че някой го изруга. Пред него бе застанал капитан Бърт. Няколко капки бяха изпръскали дрехата му.

— Извинявам се, капитане — каза Джими, като застана мирно и вдигна глава.

Високо над себе си той видя невъзмутимото лице на Бърт. Гледана толкова от ниско, брадата се издаваше като кърма, а орловият нос изтъняваше към края си с неумолима точност. Бърт умееше така странно да застава и да се вковава, че заприличваше на собствената си статуя. Беше мургав и в лицето му, сковано и загоряло, сякаш беше от бронз, искряха само очите, студени и остри като стомана.

Бърт не отделяше поглед от Джими. По устните на юнгата бе застинала несъзнателна полуусмивка, а лицето му все още отразяваше щастието, което бе изпитал, когато бе зърнал за пръв път остров.

— Усмихваш ли се? — запита Бърт с металния си глас.

— Не, капитане — каза Джими.

Капитан Бърт стоеше неподвижен, разкрачен, със скръстени ръце. Гледаше далеко пред себе си закръглените черти на Джими, чистосърдечните му очи, двата щръкнали перчема на челото. Бърт не можеше да се заблуди. По това детинско лице нямаше нито следа от нахалство. Юнгата гледаше Бърт с доверчивостта, с която се отнасяше винаги към по-възрастните. Минаха няколко минути и тъй като удълженото мълчание го смути, Джими се опита плахо да се усмихне.