Робер Мерл: Островът

Пърсел се ослуша. При все че наближаваха остров, не чу птичи глас. Като се изключи плясъкът на вълните, океанът беше тих. Но край Пърсел се чуваха звуци, които винаги го радваха при приятен ветрец: тракането на огромните дървени рудани, трептенето на вантите, а под него, зад гърба му, врязването на вълнореза във водата, тихо и непрестанно като раздиране на коприна.

Пърсел погледна пак моряците. Поразен бе отново от тяхната измършавялост, укори се, че се бе възхищавал с наслада на „Блосом“, ръцете му се впиха във фалшборда и той помисли гневно: „Ах, тоя луд!“

Извади часовника си, погледна го и извика със суров глас:

— Джонс! Бейкър!

Моряците Джонс и Бейкър завързаха грижливо четките си и дотичаха.

— Лагът! — каза Пърсел.

— Да, лейтенанте — отвърна Бейкър и при все че мургавото му лице с правилни черти остана все така неподвижно, очите му се усмихнаха на Пърсел. Да се спусне лагът беше лесно, Джонс му беше шурей и Пърсел не случайно ги бе поставил в една смяна.

— Вървете! — заповяда Пърсел със същия суров, властен глас.

И добави почти шепнешком:

— Внимавайте. Особено Джонс.

— Да, лейтенанте — каза Бейкър.

Пърсел ги погледа как се отдалечават, прекоси отново предната палуба и се прибра в кабината си.

На мостика нямаше никой и Бейкър бързо прошепна:

— Един съвет: не го отваряй. — Той посочи палубата под нозете си и добави: — Оня мръсник си има пипала.

— Не съм сукалче — изсъска сърдито дребничкият Джонс, като се изпъчи.

После грабна пясъчния часовник и в момента, когато Бейкър спусна лага във водата, той го обърна и го задържа хоризонтално, наравно с окото си. Любуваше се на пясъчните зрънца, които се изсипваха като тънък дъждец в стъкленичката, докато въжето се развиваше от барабана и се спускаше през борда. Джонс още не бе се наситил на тази гледка. Изпитваше приятно чувство на могъщество, като че сам той караше кораба да се движи напред.

Когато и последното пясъчно зрънце падна, той погледна важно зетя си и каза:

— Готово!

Бейкър спря веднага барабана, изтегли въжето и преброи възлите.

— Девет и половина — каза полугласно той, като поглеждаше неспокойно стълбата, която водеше към мостика.

— Чудесно! — отвърна Джонс.

— Дявол да го вземе! — изсъска тихо и разярено Бейкър, — какво ти влиза в работа колко път излапва тази проклета черупка?

Той донави въжето на барабана, вдигна глава и, забелязал смутеното лице на Джонс, му се усмихна.

В същия миг лявата стълба на мостика се разлюля от стъпки и двамата моряци се заковаха на място още преди Бърт да се появи.

— Не го поглеждай! — прошепна Бейкър с разтуптяно сърце.

Бърт обичаше да се заяжда с младите, та Бейкър се страхуваше за Джонс.

Присвил очи до размера на цепнатинка, като че залязващото слънце му пречеше, Бейкър гледаше как Бърт се приближава и разучаваше с омраза изяществото на исполинската му осанка. Като се почне от двувърхата шапка и се свърши с обувките с токи, всичко беше чисто и съвършено: дантеленото жабо беше бяло като сняг, ръкавите на сакото бяха с големи маншети, белите чорапи съвсем опънати, позлатените копчета лъщяха като огледала. „Мръсник“ — помисли Бейкър и придаде враждебност на погледа си. Предпочиташе вниманието на Бърт да се спре на него, а не върху Джонс.

Стигнал на две стъпки от моряците, Бърт застана на дългите си нозе и запита с металически глас:

— Колко?

— Девет и половина, капитане — отговори Бейкър.

— Добре.

Разкрачил нозе, с ръце на гърба, Бърт оглеждаше бавно двамата мъже. Панталоните на бели и червени ивици бяха чисти, лицата избръснати, косата подстригана. Главата на Бейкър стигаше едва до корема на капитана и Бърт гледаше с любопитство лъскавите черни очи, втренчени толкова от ниско към него. Набита снага имаше този дребен уелшец. Учтив, безупречен, сдържан, със стаена омраза. Приятна възбуда пропълзя под кожата на Бърт. „Безупречен ли? Ще видим. И той ще сбърка, като всички.“

— Свободни сте — каза Бърт.

Те се върнаха при бригадата за миене на предната палуба. Бозуел се бе облегнал на фалшборда, с бич в ръка; ремъкът беше навит на пода до нозете му. Когато двамата моряци минаха покрай него, той вдигна кучешката си муцуна и изпръхтя заплашително. Те не бяха сбъркали в нищо и Бозуел нямаше лоши намерения към тях. Това изръмжаване беше просто навик. Правеше го неволно всеки път, когато някой моряк минаваше край него.

Джонс и Бейкър отвързваха четките си с привидно бързане, а всъщност нарочно се заплитаха във възлите.