Робер Мерл - Островът

Пърсел се спря, слисан от омразата, която светна в погледа на втория офицер. Живели бяха като другари в продължение на осемнадесет месеца, през които Саймън не бе показал нито веднъж, че го ненавижда. Тази безпричинна омраза смая Пърсел и му отне силите да действува.

— Мистър Бозуел! — обади се пак разярено Саймън.

Бозуел го погледна, после отвърна глава и загледа въпросително Мезън. Имаше нещастното изражение на куче, принудено да избира между двама господари. Йерархическият ред налагаше да се подчинява на Мезън, но Мезън не му даваше никаква заповед: той стоеше все така неподвижен, унесен, с увиснал в ръката пистолет и очи, устремени в исполинското тяло на Бърт.

— Мистър Бозуел! — повтори Саймън, а жълтеникавото му лице се изкриви от ярост.

Бозуел погледна още веднъж Мезън, после бавно и някак неохотно тръгна към Саймън.

— Заповядайте, капитане — каза дрезгаво и глухо той, като гледаше смирено Саймън.

— Мистър Бозуел — изсъска Саймън, — научете тия мъже да се подчиняват.

Бозуел стисна в ръка бича, обърна към моряците чипоносото си лице и ги изгледа. Те отвърнаха на погледа му, без да мигнат, и той разбра какво става. Моряците не виждаха вече зад него сянката на капитана. Обаянието на Бърт не се дължеше само на силата му. Бърт беше и смел. Те го бяха виждали неведнъж да пристъпва към тях с голи ръце, докато техните стискаха в джобовете отворените ножове. Моряците чувствуваха: Бърт не сплашваше напразно. Той беше наистина готов да се бие сам срещу всички. Тази свръхчовешка смелост ги изненадваше. А Саймън беше само един дребнав офицер, който обича да мачка другите. И злината му дори беше посредствена. Екипажът не се страхуваше от него.

Бозуел трябваше да се залови най-напред с Бейкър, защото именно Бейкър бе отказал да се подчини на Бърт. Но дребният уелшец, облегнат на дръжката на четката си, го гледаше предизвикателно с черните си очи, без да мръдне и Бозуел постъпи така, както не би постъпил никога по времето на Бърт: отстъпи, мина покрай Бейкър, като се престори, че не го вижда, а след това направи веднага втора грешка: нахвърли се върху Хънт.

Хънт беше ударен вече два пъти — първия път от Бозуел, втория от Бърт. И не разбираше защо се нахвърлят пак върху него: не бе чул нито дума от заповедите на Саймън. Чувството за несправедливост нахлу в тъпия му мозък, той се озъби с гневно изръмжаване, нахвърли се върху Бозуел с пъргавина, която никой не би очаквал от такава грамада, изтръгна му бича, захвърли го и в един миг се вкопчи в него.

Тогава стана нещо нечувано: любопитството към борбата надделя у моряците над всички други съображения. Всички се приближиха наведнъж, за да виждат по-добре борещите се, които се търкаляха по палубата, и Саймън трябваше да отстъпи няколко крачки, за да не го обградят. Положението му беше едновременно смешно и безнадеждно. Ревеше и заплашваше, а заплахите му се струваха и на самия него смешни. Изцяло погълнати от тази борба на живот и смърт, моряците му обръщаха толкова внимание, колкото ако размахваше пистолети на театрална сцена.

По челото на Саймън и по меките, дълбоки бръчки, нагънали жълтеникавата му кожа от двете страни на устата, струеше пот. Само преди пет минути всичко му се струваше толкова просто: ще заеме руля с пистолет в ръка, а щом стигнат в Лондон и предаде Мезън на правосъдието, собствениците ще потвърдят назначението му за капитан на „Блосом“. Но ето че Бозуел се бореше сега за живота си. Дори да излезеше победител, Саймън не беше вече уверен в своята победа. Чувствуваше, че е сам, ръцете му трепереха, той се противеше с все сили на желанието да натисне спусъка и да повали който му попадне. Ами ако този пример не сплаши моряците? Ако се нахвърлят всички заедно срещу него?

На Саймън се струваше ужасно несправедливо, че е единственият въоръжен човек на борда, а не може да наложи волята си. Казваше си с горчивина, че друг на негово място с пистолет в ръка би вдъхвал страх. Но съдбата, която го бе проваляла така често в живота, сега се подиграваше още веднъж с него. С всеки от пестниците си той носеше смърт, а хората му обръщаха гръб.

Саймън гледаше тревожно борещите се. Двамата мъже се бяха слели в едно-единствено ревящо чудовище. Когато чудовището се раздели, само един от двамата ще се изправи. Саймън изблещи очи, страхът го стисна за гърлото: разбра внезапно, с пълна увереност, че Хънт ще убие Бозуел. Пистолетите затрепераха в ръцете му. След Бозуел идеше и неговият ред. Пропаднал бе. И тоя път бе пропаднал.