Робер Мерл - Островът

Двамата таитяни се погледнаха за миг, после Кори обгърна с дясната си ръка врата на Меоро, привлече го към себе си и затърка бузата му о своята. Представи си напълно ясно ужаса на това, което щеше да стори. Дебелите му устни се разтеглиха в квадрат, като уста на трагична маска, по лицето му потекоха сълзи и дълбоки, сподавени ридания разтърсиха великанските му гърди. Без малко не уби Меоро! Беше неутешим. Сложил ръка на врата на жертвата си, той се стараеше напразно да заговори, вперил с отчаяно изражение черните си очи в лицето на Меоро.

Тогава таитяните го наобиколиха. Почнаха да го потупват по гърба, да пощипват дебелите меса на ръката му, да го утешават кротко, като жени. Горкият Кори, ядосал се бе! Да, ядосал се бе! Но не бе последвало нищо лошо! Горкият Кори! Всички знаеха колко е кротък, любезен, услужлив! Всички го обичаха! Всички го обичаха!…

— Мистър Пърсел — каза Мезън като побърза да прекъсне тези излияния, — кажете на черните да върнат патроните.

Пърсел преведе и Меани веднага тръгна от човек на човек да прибира патроните. После ги предаде на Мезън като едновременно с това произнесе едно изискано и достойно слово. Движенията му, макар и не така свободни, напомняха тия на Оту.

— Какво казва, мистър Пърсел? — запита Мезън.

— Поднася ви извиненията си за лошото държане на таитяните и ви уверява, че за в бъдеще ще се отнасят към вас със синовно уважение.

— Добре — каза Мезън. — Радвам се, че ги държим отново здраво в ръцете си.

И тръгна да си върви.

— Благодарете му — подхвърли през рамо той.

— Сърдит ли е? — запита намръщено Меани. — Защо си тръгна, без да отговори?

Според таитянския етикет Мезън трябваше да отговори на словото му с еднакво дълга реч.

— Аз ще отговоря — каза Пърсел.

И стъкми набързо някакво слово, в което укорът беше така забулен, че можеше да мине и за похвала. Но не заблуди таитяните. През цялото време докато им говореше, те стояха с наведени глави.

Пърсел не успя да довърши словото си: Мезън го повика. Застанал беше на мостика, втренчил поглед в прибоя.

— Какво им разправяте? — запита недоверчиво той.

— Казвам им „благодаря“ за покорството им.

— Толкова дълга ли е на таитянски думата „благодаря“?

— Да, заедно с цветята и тръните.

— Защо е цялото това дрънкане? — запита Мезън като наведе напред четвъртитото си чело.

— Такъв е обичаят. Да не им се държи слово след извиненията на Меани, би означавало разрив с тях.

— Разбирам — съгласи се Мезън, без все пак да изглежда напълно убеден.

И продължи:

— Промених намеренията си, мистър Пърсел.

Пърсел го погледна, но не каза нищо.

— Ще сваля не една, а две лодки; трета ще патрулира за прикритие. С черните ще имам още шестима стрелци — обясни той, доволен като генерал, който вижда, че към войските му се присъединява още една дивизия. — Белите — продължи той — са девет души… тоест осем, като не броя вас , мистър Пърсел… така че общо имам четиринадесет пушки. Мога следователно да въоръжа и трите лодки. Всяка от лодките за дебаркиране ще има по пет, а тази за прикритие — четири пушки. Черните ще бъдат по двама в лодка, така че белите ще бъдат мнозинство. — И добави равнодушно, без да поглежда Пърсел: — Вие ще останете на борда… с жените.

Хубавото, русо и строго лице на Пърсел не трепна, а съсредоточеният му поглед остана втренчен в Мезън.

— Във всеки случай — добави Мезън като извърна глава, — котвите не са сигурни и на борда трябва да остане човек, способен да ръководи евентуално маневриране.

Разбра, че с това сякаш се извинява, ядоса се и продължи сухо:

— Наредете да спуснат лодките, мистър Пърсел.

След това се отдалечи, слезе в кабината си и изпи една след друга две чашки ром. Проклет философ! Като че ли е удоволствие да се биеш с чернокожи! Дори ако островът е обитаван, не могат да продължат плаването си бог знае за къде, без храна, с екипаж, който се зъби, и с чернокожи, които ще се натъркалят още при първата буря…

Когато видя във водата трите лодки, натоварени с хора и пушки, Пърсел изпита странното чувство, че гледа нещо недействително. Моряците и таитяните изпитваха може би същото чувство, защото всички разговори се прекратиха и настъпи пълно мълчание. Слънцето беше вече доста ниско, затова Мезън бе казал да не вземат никаква храна. Щяха да вечерят на острова с плодове, каквито намерят.

Трите лодки бяха наредени в полукръг откъм десния борд на „Блосом“, едната завързана за стълбата до изхода, в очакване на Мезън. Той слезе тежко, застана при кърмата, долепи далекогледа до окото си, подви коляно върху седалката на рулевия и започна да разучава плажа.