Робер Мерл - Островът

— Сестричката Итя е всякога добре дошла — каза Пърсел.

Този разговор бе изслушан мълчаливо от ваинетата, но щом Пърсел си тръгна, се чуха смехове и шушукане.

Пред вратата си Пърсел намери стария Джонсън, който го чакаше.

— Лейтенанте — започна полугласно Джонсън като се оглеждаше плахо, — можете ли да ми заемете брадвата си? В градината ми има един проклет пън, от който искам да се отърва.

Пърсел взе брадвата, която стоеше до стената под кухненския навес и я подаде на Джонсън. Старият пое брадвата, окачи я на мършавата си ръка, а с другата започна да търка брадата си. Не се решаваше да си тръгне.

— Лейтенанте — добави все така плахо той, — казаха ми, че имате хубава стряха.

— Какво? — учуди се Пърсел. — Не си ли я видял? Мислех, че откато…

Джонсън не мръдваше, а избелелите му и малко сълзливи сини очи минаваха от предмет на предмет, без да се спрат някъде. Имаше изпъкнало чело, голям нос с брадавица на върха, а бузите на керемиденото му лице бяха изпъстрени със синьо-червени петна, които прояждаха белите косми на брадата.

— Мога ли да я видя? — запита най-после той с блуждаещ поглед.

— Разбира се — отвърна Пърсел.

И го отведе зад колибата, в градината си; започна да разбира — Джонсън не искаше да го видят от Западния булевард, че разговаря с него.

— Добре сте тук, лейтенанте — каза той. — Сам сте си. Само гората и планината.

Пърсел го погледна и зачака.

— Лейтенанте — подхвана Джонсън, — искам да ви помоля за нещо.

— Казвай.

— Лейтенанте — продължи Джонсън с дрезгавия си глас, — не искам да бъда неучтив към вас, особено след като се държахте така при смъртта на Джими…

Той млъкна, погледна към върха на планината и каза на един дъх, сякаш беше приготвил отдавна думите си:

— Лейтенанте, ще ми позволите ли да не ви наричам вече лейтенант?

Пърсел се разсмя. Това ли било!

— А как искаш да ме наричаш? — запита със смях.

— О, не става дума за мене — отвърна Джонсън и сложи брадвата до гърдите си, сякаш искаше да се защити. — На мене никога не би ми минало и през ум!… Събраха се — продължи той смутено, — гласуваха и решиха да не ви наричат вече според чина ви… мистър Мезън и вас.

— Гласувахте ли?… — смая се Пърсел. — Къде?

— Под смокинята, лейтенанте. Вчера, след като се наобядвахме. Така да се каже, не сте ни вече офицери, мистър Мезън и вие. Всички гласуваха за .

— И ти ли, Джонсън? — запита равнодушно Пърсел.

— И аз.

Пърсел не продума. Джонсън прокара едрата си червена ръка по острието на брадвата и подхвана с продран глас:

— Трябва да ме разберете. Не смея да тръгна против тях. Стар съм, нямам вече сили, а пък и тук е като на „Блосом“ — едва ме търпят.

Пърсел отвърна глава. Смиреният тон на Джонсън му беше неприятен.

— В същност — каза след малко той — защо пък ще се отнасяте с нас като с офицери? Нямаме вече такава длъжност.

Джонсън се опули.

— Точно така каза и Мак Лауд, лейтенанте — прошепна полугласно той, смаян, че чува същия довод и от устата на един от засегнатите.

После добави:

— Не мислех, че ще погледнете така, лейтенанте.

— Пърсел.

— Извинете?

— Пърсел. Няма „лейтенант“. Пърсел.

— Да, лейтенанте — каза Джонсън.

Пърсел се разсмя, Джонсън също се позасмя дрезгаво и невесело след него.

— Благодаря за брадвата — прибави той като се обърна.

Пърсел го погледна. Джонсън си тръгна с накуцване, като влачеше левия си крак и носеше брадвата окачена на мършавата си ръка. Прегърбен, изтощен, страхлив. Никак не беше за това приключение.

— Джонсън! — повика го тихо Пърсел.

Джонсън се спря и се обърна. Зачака. Застанал бе почти мирно.

— Доколкото разбирам — каза Пърсел като се приближи, — животът ти с другите на борда не е бил лек.

— Трябва да разберете — започна Джонсън с наведени очи. — Аз съм стар, имам тия пъпки по лицето, а сила колкото едно пиле. То се знае, че няма да ме зачитат.

— Тогава — каза Пърсел, като сви вежди — защо, дявол да те вземе, тръгна с тях, вместо да останеш в Таити? Ти не си от бунтовниците. Не те заплашваше никаква опасност, ако останеш.

Настъпи мълчание. Джонсън вдигна свободната си ръка към брадичката и потърка редките косми на бялата си брада. Сълзливите му сини очи гледаха големия нос.

— Как да кажа — заговори той и вдигна неочаквано глава с едно почти предизвикателно изражение — просто не искам да се върна в Англия. Всекиму може да се случи да сбърка нещо на младини, така ли е?

— И ти ли си сбъркал нещо?