Робер Мерл - Островът

— Синчета — започна най-сетне той с провлечения си, но отсечен говор. — Не съм съгласен, че Хънт е гласувал. Не, синчета, не съм съгласен да броим гласа му, защото той не гласува като християнин с езика, който господ му е дал, за да приказва…

Този благочестив език учуди всички, а учудването даде време на Мак Лауд да се опомни. Никой не се сети да възрази или да го прекъсне.

— Обаче — продължи Мак Лауд — трябва да бъдем справедливи. Ако не броим Хънт, и тъй като Джонсън се въздържа, имаме три гласа за и три против . Няма мнозинство за . Няма мнозинство против . Тогава питам: какво ще правим?

Питането беше просто формалност, защото преди някой да успее да отговори, той продължи:

— Ще ви кажа, синчета: оттеглям предложението си.

Той изгледа моряците, сякаш искаше те да потвърдят колко е великодушен. „Роден политик! — помисли си Пърсел. — Загуби, а се държи като победител.“

— И така — продължи Мак Лауд — много шум за нищо, туряме му пепел и Мезън е свободен. Но след това — добави драматично той — какво ще стане? Някой ден Мезън ще повтори опита си и тоя път ще ми пръсне мозъка. Някои момчета — погледът му се плъзна върху Хънт — са толкова дебели, че се държат на крака и без мозък, само с теглото си. Но на мене ми трябва мозък да командува на кокалите, инак и най-лекият северозападен вятър ще ме отнесе като хвърчило… Искам да гласуваме за друго, синчета, и то още сега. Искам за в бъдеще, което копиле заплаши, че ще убие другаря си, или извади нож, да бъде съдено и обесено в двадесет и четири часа.

Последва мълчание, после Бейкър се обади недоверчиво:

— Като се подразбира, че гласуването няма да се приложи за Мезън?

— То се знае.

— Аз съм против — заяви Пърсел. — Никой няма право да убива брата си.

— Амин — подхвърли Смъдж.

Ненавистта на Смъдж към Пърсел беше така безочлива, че всички се почувствуваха неудобно. Пърсел остана невъзмутим.

— Поставям предложението си на гласуване — каза Мак Лауд.

Джонсън се въздържа. Хънт не отговори. Пърсел гласува против . Останалите за .

— Прието — каза със задоволство Мак Лауд. — Уайт, можеш да развържеш Мезън.

Уайт послуша и всички погледи се обърнаха към Мезън. Като го отвързаха, той размърда два-три пъти ставите на ръцете си, оправи връзката си, раздърпана при боричкането, и без да продума или да погледне някого, им обърна гръб и си тръгна.

Моряците го гледаха как се отдалечава.

— Храбър е старият — пошепна Джонсън. — Как се държеше само под въжето!

— Не — възрази Мак Лауд и изсумтя презрително, — това не е храброст, а дресировка. Тия копилета, офицерите, ги учат да стоят като заковани в проклетите им школи. „Момчета, наливат им в главите, стойте като заковани! И майка ти да е пияна, ще стоиш като закован!“ Така по неволя стоят като заковани и под бесило…

— Както и да е — каза Джонсън.

Откато се бе въздържал при гласуването, той бе станал много смел. Мак Лауд не отговори. Обърнал се бе и гледаше пламъците, които се издигаха от плажа.

— Аз — извика оживено той — се връщам да погледам огъня! Не съм виждал често такъв огън! А не се случва всеки ден на прост моряк да подпали кораб като „Блосом“.

Всички се разсмяха. Мак Лауд се засмя след тях на собствената си шега. Острото му лице придоби изведнъж радостно, детинско изражение. Моряците тръскаха глави, говореха всички едновременно, потупваха се. Пърсел видя как се загубиха със смях и боричкане по пътеката към канарата. Всичко беше вече забравено. Приличаха на ученици, които бързат да потичат на открито след мъчен урок. „Не са лоши“ — помисли си Пърсел.

Той направи няколко крачки. Не му се искаше да се върне в селото. Чувствуваше се уморен. Седна в подножието на пандануса, на който без малко щеше да увисне Мезън, сви колене и ги обви с ръцете си. Беше смаян от безмилостното стечение на обстоятелствата. Само защото една фрегата се бе появила на хоризонта в осем часа сутринта, Мезън стоеше след няколко часа с вързани ръце и нозе под бесило. И само защото Хънт видял преди три години да бесят негов другар и зрелището не му се понравило, Мезън се бе спасил от смърт. Дължеше живота си на тази дребна случайност — на спомена, който се бе закачил кой знае как в жалкия тъмен мозък на Хънт.

Чу зад себе си лек шум. Преди да успее да се обърне, хладни ръце закриха очите му и женска гръд се притисна до гърба му.

— Ивоа! — извика той и улови ръцете. Не позна. Ръцете бяха по-малки от тези на Ивоа. Отстрани ги от очите си. Чу се остър смях. Беше Итя. Коленичила зад него и притисната до рамото му, тя го гледаше с веселите си лукави очи. Пърсел й се усмихна, но пусна ръцете й и се отстрани.