Робер Мерл - Островът

Мезън седна отново.

— Капитане — каза твърдо Пърсел, — дойдох да ви направя едно предложение.

— Слушам ви — отвърна студено Мезън.

Пърсел погледна пред себе си четвъртитата глава, упоритото чело, яката челюст. Всичко в това лице изглеждаше здраво, без процепи, по-непроницаемо от скала.

— Капитане — продължи той с мъчително чувство на безпомощност и неуспех, — в създадения от моряците парламент работите стоят общо взето така: има две групи. В едната са Мак Лауд, Уайт и Смъдж, в другата — Бейкър, Джонс и аз. Между двете са неустановените — Хънт и Джонсън. Никога не може да се предвиди със сигурност за кого ще гласуват, но обикновено са с Мак Лауд. Така, след като си е осигурил мнозинство, Мак Лауд е почти крал на острова…

Той замълча, после подхвана:

— Това състояние ми се струва твърде опасно и идвам да ви предложа два начина за поправянето му.

„Едва ме слуша — помисли Пърсел. — А при това животът му на острова, моят живот, животът на моряците, отношенията ни с таитяните, всичко, абсолютно всичко, зависи от решението, което ще вземе. Трябва да разбере!“ — каза си той с настойчивостта на човек, произнасящ молитва. Събра цялата си смелост, погледна Мезън в очите и изрече с всичката твърдост, която можа да събере:

— Предлагам две неща, капитане. Първо, да присъствувате на събранията и да участвувате в гласуването. Второ, да помогнете, именно с гласа си, да включим в тях и таитяните.

— Мисля, че сте полудял, мистър Пърсел — каза глухо Мезън.

Той гледаше Пърсел с облещени очи. От смайване не можеше да заговори, нито да се възмути.

— Позволете да ви обясня! — продължи разпалено Пърсел. — Преди всичко, справедливо е таитяните да вземат участие в това събрание, щом решенията, които ще се вземат там, ще засягат и тях. Освен това, те изпитват голямо уважение към вас и техните гласове, прибавени към вашия, към моя, към гласовете на Бейкър и Джонс, ще ви позволят да имате мнозинство и да отстраните влиянието на Мак Лауд…

Мина цяла минута. Мезън се поизправи в креслото си. Сложил ръце на страничните облегалки, той не снемаше от Пърсел пламналите си очи.

— Мистър Пърсел — каза най-после той, — не вярвам на ушите си. Вие предлагате аз, Ричард Хесли Мезън, капитан на „Блосом“, да заседавам заедно с една сбирщина метежници, да разисквам с тях и да гласувам! Точно това казахте: да гласувам! … И сякаш това не стига, искате редом с тия хора, които, макар и разбойници, са все пак англичани, искате и черните — повтарям: черните — да бъдат допуснати в тия заседания. Мистър Пърсел, това е най-оскърбителното предложение…

— Не виждам нищо оскърбително в това, което ви предлагам — прекъсна го сухо Пърсел. — Изборът е прост: или ще се затворите в колибата си и ще загубите всякаква власт над събитията, или ще се решите да действувате, а има само един начин да действувате и той е да заемете мястото си в събранието и с помощта на таитяните да изместите Мак Лауд.

Мезън стана със сурово лице. Туряше край на разговора. Пърсел също стана.

— Има и трета възможност, мистър Пърсел — каза Мезън и погледът му, минавайки над главата на Пърсел, се втренчи със строго изражение в една точка на тавана, — и тя е единствената съвместима с моето достойнство.

Той помълча и продължи:

— Тя се състои в чакане.

— В чакане на какво? — запита почти рязко Пърсел.

— В чакане — каза с безусловна увереност Мезън — лудориите на Мак Лауд да дотегнат на моряците и те да дойдат да ме потърсят в колибата ми и да поискат да ги ръководя.

Това беше отчайващо. Този човек живееше по клишета. Виждаше как моряците идват да почукат на колибата му, като свалят смутено шапка, почесват се по главата и казват с наведени очи: „Капитане, идваме да ви помолим да поемете пак руля…“

— Имате ли да направите някакво друго предложение? — запита студено Мезън.

Пърсел вдигна глава и го погледна. Мезън бе застанал пред него, прав, едър, с изпъчени гърди, с опънати назад рамене, с вирната глава над загорелия моряшки врат: осемдесет килограма смелост, мореплавателски опит, упоритост и предразсъдъци.

— Нямам друго предложение — отвърна Пърсел.

— Добре — заяви Мезън, — в такъв случай ще ви отворя.

Взе пушката си, отиде да отмести резето на вратата, оттегли се и докато Пърсел излизаше, задържа цевта на пушката в отвора на вратата. Никой не продума.

Вратата се хлопна. След това Пърсел чу тракането на резето и на ключа.

Пърсел прекоси с пет крачки малкото дворче, наведе се и натисна дръжката на вратичката. И веднага разбра: Мезън бе придал на дворчето си размерите на мостика в „Блосом“.