Робер Мерл - Островът

Жените трябваше да чакат още цяла седмица за покриването на всички колиби в острова. Като дърводелец, Мак Лауд бе решил да не остави никому другиму грижата за заковаването на палмовите рамки върху гредите, а сам изпълни крайно внимателно и бавно тази задача. Тая грижливост впрочем не беше излишна, защото северозападният вятър налиташе понякога яростно срещу селото, при все че то беше отделено с гориста завеса от морето.

Едва на 3 декември, след като бе работил цял ден под палещото слънце, Мак Лауд сметна, че колибите са готови. По обед англичаните се събраха насред селото и след кратко съвещание решиха същата вечер в девет часа да се състои събрание за разпределянето на жените. Пърсел преведе веднага тази вест, която предизвика голямо оживление в палатката на таитянките. За всяка от тях тази вечер щяха да свършат — щастливо или нещастно — три месеца чакане, намерения и интриги.

Последното събрание, което бе заповядало изгарянето на „Блосом“ и съдило Мезън за опит за убийство, се бе състояло неочаквано на канарата. Но тъй като сега вече имаха възможност да избират, съгласиха се без разисквания събранието да се състои под индийската смокиня. Вярно е, че исполинското дърво беше доста далеко от селото, защото се намираше на втората висока равнина и за да се стигне до там трябваше да се изкачат по стръмния склон, свързващ първата равнина с втората. Но в този избор се примесваха сантиментални причини. Под смокинята именно моряците се бяха събрали тайно за пръв път и бяха решили с единодушно гласуване да не назовават вече офицерите по чин. При все че това гласуване се отнасяше, поне привидно, до въпрос на подробност, тъкмо чрез него моряците се бяха почувствували освободени от робуването, което владееше на кораба.

Насред селото бяха издигнали нещо като будка, за да заслонят от атмосферните влияния камбаната на „Блосом“ и монументалния часовник от каюткомпанията. Така всеки можеше да види колко е часът и в случай на нужда да даде тревога с камбаната. Щом свърши вечерята, всички жени, с изключение на Ивоа, се събраха пред будката и загледаха нетърпеливо бързото, пресекливо движение на голямата стрелка. Тъй като нито една от тях не разбираше от час, това съзерцание беше почти безсмислено и Пърсел, който бе видял отдалеко групата им между дърветата, дойде да им каже, че много са подранили.

Те се разсмяха. Няма нищо, ще чакат, приятно им беше да чакат. Наобиколиха Пърсел, като продължаваха да се смеят. Дали Адамо знаеше кой от пеританите ще избере Ороа? Итиота? Тумата? Ваа? Пърсел се престори, че си запушва ушите и смеховете се удвоиха. Заобиколен беше от големи черни очи, от лъскави бели зъби в мургави лица. Бели бяха и цветчетата тиаре във великолепните черни вълнисти коси, стигащи до кръста. Пърсел ги гледаше дружелюбно. Добродушните им обърнати устни се разтваряха чистосърдечно над човекоядски зъби, а смеховете се разнасяха кресчендо — звънки, бисерни, напевни. Говореха му всички едногласно „Е-е, Адамо, е-е! Ще си избере ли Адамо още една жена, освен Ивоа?“ „Не“ — отвърна решително Пърсел. Чу се хвалебствен шепот. „Колко е добър Адамо! Колко е верен! Най-добрият тане на острова!“ „Ох, бебенцето ми!“ — провикна се Омаата като си проправи път между ваинетата. И така го притисна до гърдите си, че Пърсел изохка. Нов изблик смехове. „Ще го счупиш, Омаата!…“ Исполинката поотхлаби прегръдката си, но не го освободи съвсем. Големите й черни очи бяха овлажнели от умиление. Едрата й, яка, мургава ръка галеше русите му коси. „Бебенцето ми, бебенцето ми, бебенцето ми…“ Пърсел дори не се опитваше вече да се освободи. Придържан от тежката ръка, притиснала рамото му, с лице потънало в огромната гола гръд, задушаван, притеснен, развълнуван, той чуваше как гласът на Омаата отеква в гърдите й, кънтящ и дълбок като водопад. Очите на Омаата светеха над главата му като езера от нежност. Вълнението й обзе постепенно всички ваинета, те престанаха да се смеят, наобиколиха по-отблизо Пърсел, докосваха с пръст гърба му, разнежваха се. „Адамо е толкова рус, толкова чист, толкова мил. Брат ни Адамо, братчето ни Адамо, добричкият ни брат Адамо.“ Най-после Омаата го пусна.

— Предупредих ви — каза Пърсел, зачервен, разчорлен, като си поемаше дъх — има още много време. Има време да отидете да се изкъпете на плажа.

Не, щяха да чакат.

— Довиждане, Адамо, довиждане, братко. Довиждане, бебенцето ми.

В същия миг голямата стрелка на часовника напредна с решителна, скоклива стъпка и се спря с леко отстъпване назад, сякаш сдържаше устрема си. Нови смехове и възклицания. Но не, имаше още време. Адамо бе казал, че има време.