Робер Мерл - Островът

— Не ми харесват тия закани. Изглежда, че е замислил нещо.

Пърсел кимна, без да отговори. Таитяните зад Хънт разговаряха бързо и тихо, после Тетаити подхвърли високо към жените:

— Какво казва Скелетът?

Омаата застана на колене:

— Казва, че ще разпределят жените и който не остане доволен, ще го обеси.

— Все бесене! — каза презрително Тетаити.

Таитяните продължиха да шушукат малко по-високо, но все още толкова тихо, че Пърсел не можеше да разбере какво казват.

Мак Лауд вдигна глава да наложи тишина и зачака. Застанал така с вдигната ръка, прегънал колене под тялото си, с тържествено изправена снага, осветен от факлите, той приличаше на свещенодействуващ магесник. Зад него се открояваше високата тъмна стена на смокинята и поддържащите я колони.

— Синчета — продължи той, — ето как ще постъпим. Смъдж, който знае да пише, записа имената ви на хартийка. Ще поискам от Пърсел да провери да не е забравил някого. След това ще сгънем хартийките, ще ги пъхнем в шапката на Бърт и най-младият, значи Джонс, ще вади хартийките. Комуто е изтеглено името, ще каже: „Искам Файна или Раа, или Итиота…“ Ако няма възражения, ще я вземе. Ако някой друг каже: „Възразявам“, ще гласуваме и за когото е мнозинството, той ще вземе момата…

Пърсел стана и каза възмутено:

— Не съм съгласен с този начин на действие. Той е възмутителен. Така не се държи никак сметка за съгласието на жената.

Мак Лауд изсумтя презрително.

— Господ да ме убие — каза той като му хвърли бегъл поглед, — ако съм очаквал такова възражение! Човек би рекъл, Пърсел, че не познавате черните жени. За тях тоя мъж или някой друг е все едно и също. Видяхме, докато бяхме на „Блосом“…

Чуха се смехове, а Пърсел каза рязко:

— Това, което каза за таитянките на „Блосом“, може да се каже и за някои почтени поданици на негово величество. Не само таитянките се отдадоха там на разврат.

— Не е все едно и също — възрази с израз на превъзходство Мак Лауд.

— Не виждам защо — отвърна Пърсел. — Не виждам наистина защо ще искате от жените добродетел, която сами не проявявате. Няма значение впрочем. Въпросът не е там. Когато казваш: „трябва ред“, аз съм съгласен с тебе. Но не съм съгласен, когато искаш да мине без съгласието на жените. Това вече не е ред, Мак Лауд, а насилие.

— Наричайте го както искате — заяви презрително Мак Лауд, — от това не ми става ни по-топло, ни по-студено. Аз си имам, представете си, свои разбирания за брака, които не са измислени от мене. Предположете, че се бях върнал в моя Хайланд вместо да мухлясвам тук и бях срещнал някое девойче, което ми харесва; щях да отида при баща му и щях да кажа: „Мистър, имам това и това, ще ми дадете ли дъщеря си?“ И ако старият ми стиснеше ръката, не виждам защо бихме искали и съгласието на изгората! Не, господине! Не виждам също и защо тя би роптала! Най-после — продължи със злъчна усмивка той — не съм направен по-другояче от останалите, само кокалите ми дрънкат малко, когато сядам, но можете да бъдете сигурен, че щях да си избера някоя по-дебеличка девойка, за да не ме заболят ребрата като се строполя върху й…

Чуха се смехове. Когато заглъхнаха, Мак Лауд продължи:

— Така щеше да стане, ако бях в моя Хайланд, Пърсел, и не виждам никакво основание, само затова, че съм осъден да живея в тоя проклет дивашки остров сред Тихия океан, да се влача на колене пред някоя проклета негърка и да й изпълнявам прищевките.

— Не става дума да й изпълняваш прищевките — възрази Пърсел, ядосан от демагогията на Мак Лауд, — а да я вземеш за съпруга с нейно съгласие.

Старият Джонсън вдигна ръка, сякаш искаше думата, сведе разтревожено поглед към дебелия си нос и каза с дрезгав глас:

— Ако разрешите, лейте…

Погледна като виновно куче към Мак Лауд и продължи веднага:

— С ваше позволение, Пърсел. Да предположим, че кажа: „Искам Ороа“, а пък Ороа не ме иска. Тогава ще кажа: „Искам Тайата“, но и Тайата не ме иска. „Искам Ваа“, и Ваа не ме иска. С една дума, изредя всичките, и ни една не ме иска…

Той вдигна очи, погледна Пърсел и каза уплашено:

— Накрая: оставам без жена.

— Повярвай ми — увери го Пърсел, — по-добре е да нямаш жена, отколкото да имаш без нейно съгласие.

— Не знам, не знам — отвърна Джонсън като клатеше недоверчиво глава и гладеше червените петна по брадата си. — Ако са лоши, жените са лоши и отвън, и отвътре. Но ако са добри, господи, като мед са!

Пак се чуха смехове. Джонсън замълча учудено, огледа се плахо и добави: