Робер Мерл - Островът

— Така е думата, де.

— Каква е думата? — запита Смъдж като се хилеше.

Мак Лауд го смуши с лакътя си в гърдите.

— Остави го да се изкаже. Все го дразниш…

Джонсън погледна признателно шотландеца, а Пърсел разбра изведнъж играта на Смъдж и Мак Лауд: първият укоряваше стареца, вторият го „защищаваше“. Кое от страх, кое от благодарност, Джонсън все повече се прилепваше към тях.

— Така е думата — повтори Джонсън, насърчен от намесата на Мак Лауд.

После се изправи с жалко усилие да си придаде важност и каза авторитетно, сякаш бе свикнал да го слушат почтително:

— Аз размислих, докато говорехте, Пърсел. По въпроса за съгласието де. Та по тоя въпрос за съгласието, аз не съм съгласен с вас. Не, не. Съгласието не е такова нещо, за каквото го смятате, Пърсел. За пример ще дам мисис Джонсън. Тя беше съгласна, ама от това работата не излезе по-добра.

Някои пак се засмяха, а Мак Лауд се намеси:

— Иска ли още някой думата?

Настъпи мълчание. Мак Лауд изгледа един по един присъствуващите.

— Ако никой няма вече какво да каже, предлагам да гласуваме. Кой е съгласен да се иска съгласието на негърките?

— Питайте по-добре кой не е съгласен — подхвърли Пърсел.

Мак Лауд го погледна, вдигна заострените си рамене и каза:

— Кой не е съгласен да се иска съгласието на индианките?

И вдигна ръка. Хънт го последва веднага. След това, един подир друг, Смъдж, Уайт и Джонсън.

— Пет гласа от осем — заяви безучастно Мак Лауд. — Предложението на Пърсел е отхвърлено.

След кратко мълчание Пърсел каза:

— Хънт не може да се страхува, че Омаата ще го отхвърли. Чудя се защо гласува с вас.

— Питайте го — отвърна сухо Мак Лауд.

Пърсел го изгледа втренчено, но не продума.

— Смъдж — извика Мак Лауд, подай шапката на Пърсел.

Смъдж стана. Измина разстоянието между двете факли и подаде на Пърсел двувърхата шапка. След смъртта на Бърт моряците си бяха поделили имуществото му и на Смъдж се бе паднала шапката. Тя беше толкова голяма, че той не можеше и да мечтае дори да я тури някога, но я бе закачил като трофей на стената в колибата си и изливаше срещу нея порой от ругатни всеки път, когато се случеше да си припомни тиранията на Бърт и собствената си страхливост.

Докато Пърсел вадеше хартийките от шапката, прочиташе при светлината на факлите имената и сгъваше хартийките на четири, хората се поотпуснаха и започнаха отново да разговарят. Стояли досега прави зад Хънт, таитяните насядаха и започнаха да обсъждат все така шепнешком станалото. Омаата отиде при тях и Пърсел чу, че я разпитват за гласуването. Загледан безцелно в тъмнината, Хънт си тананикаше. Като не бе успял, въпреки големите си усилия, да следи разискванията, той беше доволен, че никой вече не говореше. Сложил до бедрата огромните си пестници, не изпускаше из очи Омаата и я чакаше търпеливо да седне до него. Таитянките зад Пърсел бяха започнали отново да се смеят и да шушукат. Разбрали бяха много добре как ще става гласуването и се надсмиваха на високомерието на пеританите да си избират ваинета, вместо, както е ставало винаги, да бъдат избирани от тях.

Докато проверяваше хартийките, Пърсел наблюдаваше с крайчеца на окото си противниковата група. Смъдж се съвещаваше, от доста време вече, тихичко с Мак Лауд, а Мак Лауд, както изглежда, не беше съгласен с него. Уайт се държеше настрана от разговора. По едно време стана и отиде да оправи едната факла, която се бе наклонила. Само веднъж Пърсел го издебна, че хвърля неспокоен поглед към жените. Вдясно от него старият Джонсън търкаше неспокойно и на пресекулки червените петна по брадата си. Гласуването го осигуряваше, че няма да се върне сам в колибата си, но той беше все пак само наполовина успокоен.

Пърсел чу до ухото си гласа на Бейкър:

— Подработили са Джонсън и са чели евангелие на Хънт.

Пърсел кимна, а Бейкър продължи тихо, с разтреперан глас:

— Мак Лауд ще ми се противопостави за Авапуи и гласуването ще бъде в негова полза.

Пърсел се обърна и погледна на три пръста от лицето си нежното мургаво лице на уелшеца. Очите му бяха изпълнени с тревога. „Наистина я обича“ — помисли Пърсел. И каза:

— Ще прегледам отново хартийките. През това време кажи на Авапуи да отиде в храсталака, ако вдигнеш дясната си ръка, и да остане там. Ако я дадат на Мак Лауд, ти избери Ороа.

— Защо Ороа? — запита недоверчиво Бейкър.

— Ще ти обясня.

Бейкър се подвоуми, после като че разбра и стана. Пърсел не се обърна, само взе всички хартийки в лявата си ръка, разгъна ги и ги сгъна една подир друга, после пак ги пусна в шапката.