Робер Мерл - Островът

— Няма ли възражение? — запита Мак Лауд, размахвайки като бич края на въжето. Залюля го назад, почака няколко секунди и го пусна шумно на земята между краката си.

— Дава ти се!

— Амурея! — извика задавено Джонс като се обърна.

Тя се появи веднага, влезе в осветения кръг, коленичи усмихната до него и го хвана за ръката. Беше нежна и хубавичка, с чистосърдечно лице, по което приличаше донякъде на своя тане. Джонс се отпусна изведнъж с продължително издишане, което можеше да мине и за изсвирване, и за въздишка. Раменете му се свлякоха напред, гърдите му хлътнаха, той наклони глава на една страна и загледа възхитено Амурея. Тя беше до него. Беше негова. Струваше му се, че ще хвръкне от радост. Чувствуваше как животът започва пред тях и никога няма да свърши.

— Ако пуснеш ръката на твоята индианка — извика сърдито Смъдж, — ще можеш да продължиш с хартийките.

Джонс извади втора хартийка от шапката.

— Хънт! — каза гръмко той.

Хънт престана да тананика, изръмжа, вдигна глава и втренчи учудено бледите си очички в Джонс, в шапката, в хартийката, която Джонс държеше. После погледна неспокойно Мак Лауд, сякаш го викаше на помощ.

— Твой ред е — подкани го Мак Лауд. — Да си избереш жена.

— Коя жена? — попита Хънт.

— Твоята, Омаата.

Хънт се позамисли и каза:

— А защо да я избирам?

— За да бъде твоя.

— Тя си е моя — заяви Хънт като издаде напред муцуната си и сключи върху коленете огромните си пестници.

— То се знае. Твоя е. Казваш: „Омаата“ и тя сяда до тебе.

Хънт го изгледа недоверчиво.

— Защо каза „да я избереш“?

— Има единадесет жени. Ще си избереш между тях.

— Плюя аз на единадесетте жени! — изръмжа Хънт и махна с ръка, сякаш искаше да ги изгони от пътя си. — Аз си имам Омаата…

— Добре де, кажи: „Искам Омаата“ и Омаата ще си бъде твоя.

— А. сега не е ли моя? — запита Хънт и погледна заплашително Мак Лауд.

— Твоя е. Ама слушай, направи каквото ти казвам. Ще кажеш „Омаата“, и тя ще седне до тебе и готово.

— Защо пък трябва да кажа „Омаата“?

— Исусе! — извика Мак Лауд и се хвана с две ръце за главата.

Пърсел се обади хапливо:

— Мак Лауд, трябва да ми обясниш как успяваш да убедиш Хънт да гласува за тебе. Това трябва да ти струва много време.

Мак Лауд му хвърли яростен поглед, но не продума.

— Да свършим — каза раздразнено Бейкър. — Предлагам Пърсел да каже на Омаата да седне при Хънт и да смятаме въпроса за уреден.

Мак Лауд кимна и Пърсел преведе. Огромната снага на Омаата изникна веднага из сянката зад него. Той се обърна. Учуди се. Мислеше, че е при таитяните. Както беше седнал, Омаата му се стори още по-едра и когато тя мина между Бейкър и него, за да пресече кръга, бе поразен от огромните й бедра. Заслепена от светлината, тя се спря за миг пред факлата и потърси с очи Джоно. Стоеше гърбом към Пърсел, когото закриваше със сянката си, а пламъкът очертаваше огромния й силует и хвърляйки отблясъци върху черните й рамене, им придаваше за миг мраморна лъскавина.

Тя седна до Хънт и с плътен, гугукащ глас му наговори цял порой приказки на неразбираемия си език. Хънт изръмжа тихичко в ответ.

— Мърка — каза полугласно Джонс.

Пърсел се усмихна, но нежното мургаво лице на Бейкър остана напрегнато. Очите му бяха хлътнали, долната му устна нервно потреперваше.

Мълчанието продължаваше. Мак Лауд и Смъдж разговаряха тихо, като че разногласието, което изглежда ги разделяше преди малко, бе изникнало отново. Джонс почака да довършат, за да изтегли трета хартийка.

Пърсел потрепера леко. И той като всички, освен Мак Лауд, беше гол от кръста нагоре, а откъм морето задуха ненадейно по-хладен вятър. Факлите като че избледняха изведнъж. Изгряваше тропическа луна. Огромна и така блестяща, че приличаше на изгряващо слънце. Цялата полянка бе озарена, а лабиринтът от зелени пътечки из смокинята изникна зад Мак Лауд със своите светлини и сенки, удължен в тайнствени дълбочини чрез перспективата на колоните. Пърсел се обърна, усмихна се на Ивоа и погледна другарките й. Те чакаха търпеливо, облени в меката светлина, а зъбите и бялото на очите им светеха сред тъмните коси. Пърсел бе поразен от неразрушимата мощ, излъчвана от тия кротки лица, от тия лишени от наглост тела, възвестяващи с всяка своя закръгленост, че са носителки на живот. Пеританите можеха да размахват пушки, да разлюляват въжета, да спорят и да „избират“. Какво невероятно празноглавие! Че какво би бил островът без жените? Затвор. „А какво ще остане от нас — помисли Пърсел — след десетина години? Само изгнили кости.“