Робер Мерл - Островът

Обърна се наляво.

— Уайт, иди прибери жена си.

Това беше прикрито поражение: оставяше Уайт да се оправя сам.

Уайт не се опита да грабне ненадейно Итя. Стана бавно, с достойнство и тръгна към нея. Тя отскочи веднага назад, завъртя се и с невероятна лекота изчезна в полянката. Дългите й коси се развяваха зад нея. Тичаше право на запад, към храсталака.

— Стой, Меани! — изрева Пърсел.

Меани се спря както тичаше, застанал на един крак, полуизвил своята снага на атлет, с вирната глава и потръпващи ноздри, като на хрътка, спряна в бяг.

— Ако я настигнеш — предупреди го на таитянски Пърсел, — ще те подгонят с пушките си. Стой тук. Прибери се с нас в селото. — И добави: — Нощта е дълга…

Меани седна, втренчил поглед в Пърсел. Уайт стоеше неподвижен. Гледаше как Итя бяга, осветена от луната. Срамота би било да тича подир нея. Когато тя изчезна в гъсталака, той прекоси бавно кръга и се върна да седне на предишното си място. Не бе изрекъл нито дума, след като бе казал: „Итя“.

— Ще я намерим — изръмжа Мак Лауд. — Нали ще трябва да яде и да пие.

Настъпи мълчание. Пърсел присви очи и каза безучастно:

— Предлагам Уайт да си избере друга жена. Например Итиота. Итиота ще го вземе с готовност.

Уайт отвори уста, но още преди да заговори, Мак Лауд се намеси:

— Да, господине — каза подигравателно той, — разбира се, господине. С готовност, господине. Итиота за Уайт, а Итя за Меани. Много хитро намислено, Пърсел, само че господ да ме порази, ако стане така. Може би сте забравили, но тук има събрание и няма да оставим да ни командува някой чернокож, дори да ви е любим събрат. А колкото до Итя, не се тревожете, Пърсел, ще я намерим.

Пърсел каза студено:

— Пет километра храсталак около острова. Планина и извор. Седемнайсет дейни съучастници.

— Ще я намерим — повтори Мак Лауд и направи знак на Джонс да продължи.

Джонс пъхна ръка в шапката.

— Бейкър — каза почти полугласно той и погледна бегло зетя си.

Откато Амурея бе седнала до него, не бе помислил ни веднъж за зетя си и за страховете му.

Бейкър вдигна мургавото си лице и каза ясно:

— Авапуи.

Последва мълчание. Всички погледи се насочиха към Мак Лауд. Шотландецът бе очаквал този миг. И той бе настъпил. Изглеждаше, че го бе изненадал. Минаха две-три секунди. Краят на въжето лежеше на земята между нозете му. Навел очи, с вдървено изправена мъртвешка глава на мършавия врат, той не мръдваше. „Колебае се — помисли Пърсел. — Бягството на Итя го кара да размисля. Ако не бяха другите…“

— Противопоставям се — извика Мак Лауд, вдигна поглед и го втренчи в Бейкър.

Бейкър издържа погледа му, но не продума. Мак Лауд сложи ръка на земята, стана и се облегна на смокинята. Очакваше, че Бейкър ще се нахвърли върху му и предпочиташе да посрещне удара прав.

— Синчета — каза той с провлечения си глас, като изгледа другарите си, — ако искам Авапуи, не го правя, за да напакостя на Бейкър…

— Не, разбира се! — каза звънко Бейкър.

— Но трябва да има ред — продължи Мак Лауд, без да обръща внимание на прекъсването. — Не може да допуснем и на острова жените да минават от ръце в ръце. На кого беше Авапуи в Таити? На дядо Мак Лауд. На кого беше на „Блосом“? На същия майчин син. Но нали ги знаете какви са! Щом слезе на острова, моята индианка се уви около Бейкър. Прищявка, синчета! Нищо друго! Черните ги бива за прищевки! А пък аз казвам — продължи той като повиши глас, — че ако ги оставим да я карат както си знаят, свършено е! Няма да има ред! Няма да има семейства! Няма да бъдем дори господари! Казвам ви, синчета: все едно още отсега да нахлузим фусти и да почнем да мием съдовете!

Смъдж и Джонсън се разсмяха, но без увлечение. Погледът на Бейкър не оставяше никакво съмнение за намеренията му и те се страхуваха да не се стигне до общ бой, при който не ще могат да разчитат на силата на Хънт. Затворен в обятията на Омаата, той не се интересуваше, от това, което става, и мъркаше като едър котарак.

— И така — каза Мак Лауд, — да продължим. Когато Авапуи ме изостави, не казах нищо. Добър човек съм. Не исках разправии с Бейкър…

— Предпочиташ гласуването пред разправиите — каза Бейкър така спокойно и в същото време оскърбително, че Мак Лауд пребледня.

Пърсел погледна Бейкър. Той седеше с кръстосани нозе, с ръце в джобовете. Като се изключи потръпването, което изкривяваше от време на време долната устна, лицето му беше неподвижно. Но черните трескави очи с тъмни сенки се бяха втренчили с неизразимо презрение в очите на Мак Лауд.