Робер Мерл - Островът

— Мак Лауд.

— Аз вече избрах — заяви хладнокръвно Мак Лауд. — Продължавай.

Джонс извади друга хартийка и извика звънливо:

— Пърсел.

Пърсел се поусмихна. Струваше му се смешно да избира съпругата си. Каза съвсем тихо:

— Ивоа.

Тя се бе изправила зад гърба му. Дойде да седне отдясно и втренчила великолепните си сини очи в неговите, се облегна до него.

— Противопоставям се! — извика гръмко Смъдж.

Този вик порази слуха на Пърсел още преди да го бе осъзнал. Разбра смисъла му по напрегнатото мълчание, настъпило в кръга. В този миг той бе почти склонил лице на рамото си и се усмихваше на Ивоа. Усмивката застина на устните му цяла секунда след като Смъдж се бе обадил. После се стопи полека и винаги спокойните черти на Пърсел се изкривиха от смайване. Той се опули, обърна се, погледна Смъдж, сякаш искаше да се увери, дали правилно е чул, след това изгледа присъствуващите. Приличаше на човек, който не вярва в истинността на това, което става.

Неверието му беше така очевидно, че Смъдж повтори със злобна заядливост:

— Противопоставям се.

Разширените очи на Пърсел се втренчиха в Смъдж. Погледна го без яд, сякаш едва допускаше, че съществува.

— Искаш да кажеш — запита извънредно бавно той, — че изявяваш желание да ти дадат Ивоа?

— И как още! — отвърна Смъдж.

Последва мълчание. Пърсел не можеше да отдели поглед от лицето на Смъдж. Гледаше го, сякаш се мъчеше да разгадае гатанка.

— Невероятно! — каза той почти без глас, разглеждайки чертите на Смъдж така, като че някоя от тях щеше да му разкрие търсената тайна. После прибави полугласно: — Но ние сме женени! — с все същото недоумяващо изражение, сякаш не знаеше как да изрази такава очевидност.

— Малко ме е грижа! — подхвърли Смъдж.

Прострял се бе по корем на земята, облегнат на лакът. Не мръдна, когато извика: „Противопоставям се!“. Големият му нос изпъкваше безсрамно между сплеснатите назад чело и брадичка, а тъй като бузите изглеждаха издърпани напред, лицето му приличаше на муцуна. Той не гледаше Пърсел. Хлътнали дълбоко в орбитите, малките му очи, черни и лъскави като копчета на обуща, шареха наляво-надясно с неспокойна свирепост. В същото време, с непрестанни кратки помръдвания, които изглеждаха неволни, носът му се издаваше напред като зурлата на прасе, което рови из храната си.

Пърсел продължаваше да мълчи. Важен като съдия, Мак Лауд се обърна към Смъдж и каза:

— Щом се противопоставяш, трябва да обясниш защо.

— И как още! — повтори Смъдж със своето лондонско произношение, което придаваше неописуемо нахалство на всяка негова дума. — То и няма какво много да се обяснява. Приканвам ви за свидетели, моряци. Каза се, че ще си разпределим жените, нали така? Щом е казано така, Пърсел трябва да предаде своята жена в общия куп и тя ще сподели участта на всички. Пърсел ще каже, то се знае, че неговата жена му е придадена от три месеца насам. Но аз не виждам това да му дава някакви права. Напротив! Защо да е все той? Защо да не бъде някой друг, за разнообразие? Защо да не съм аз? Според мене Ивоа не е най-хубавата, но е от по-голям род. С по-добро държане. С държане на леди. Горда и така нататък. Още отначало й бях хвърлил око. И господ да ме порази, ако и аз нямам толкова право да я получа, колкото който и да е проклет офицер!

— Ти си си загубил ума! — извика Пърсел, повече смаян, отколкото възмутен от дързостта на тези приказки. — Да искаш жена ми! Чудовищно!

— Жена ви! — отвърна Смъдж като седна и издаде победоносно напред големия си нос, сякаш бе намерил храната, която търсеше. — Жена ви! Сигурен бях, че ще ни изтъкнете това! А пък аз ви казвам и ви повтарям: не искам и да зная за женитбата ви! За мене тя не съществува, няма никакво значение. Това са само попски въртели. Не искам и да ги зная, казах ви! И съм готов да ви взема Ивоа, все едно женена ли е или не, с поп или без поп!

Пърсел обръщаше внимание не толкова на думите на Смъдж, колкото на факта, че не успява да срещне погледа му. Очите му огледаха бавно „мнозинството“. Като се изключи Хънт, който го гледаше, без да го вижда и си тананикаше, нито Мак Лауд, нито Уайт, нито Джонсън го поглеждаха. „Знаели са — помисли Пърсел — и са готови да станат съучастници в това безобразие.“

Усети лакътя на Бейкър до своя. Обърна глава към него.

— Ще трябва да се сбием — каза полугласно Бейкър. Джонс го чу, наведе се напред, без да го поглежда, пусна ръцете на Амурея и притегна престилчицата около кръста си. — Дайте ми оръжието — продължи тихо Бейкър, като сложи лявата си ръка на земята до Пърсел. Пърсел поклати отрицателно глава. Застана на колене, както бе застанал преди малко Бейкър, когато се противопостави на шотландеца. Движението го разбуди от вцепенението, той пребледня, сърцето му заудря лудо, ръцете му затрепераха. Пъхна ги в джобовете си. Усети под пръстите си ножа на Бейкър. Дръжката беше корава и топла. Допирът му достави удоволствие. „Разбирам как хората стигат до убийство“ — помисли той, стиснал ножа. Изведнъж почувствува, че го обзема срам. Пусна оръжието и извади ръка от джоба.