Робер Мерл - Островът

— Ако никой друг няма да говори — каза след малко той, — предлагам да преминем към гласуване.

Бейкър се размърда, но Пърсел сложи ръка над лакътя му.

— Трябваше да ме оставите да действувам — изсъска тихо и разярено Бейкър. — Щях да го убия.

Пърсел го стисна още по-силно. Бейкър седна и затвори очи. Сякаш изведнъж отпадна.

Мак Лауд седна отново, улови края на въжето и каза глухо:

— Предложение да ми се даде Авапуи.

Вдигна ръка, последван от Хънт, Смъдж, Уайт, а след няколко секунди и от Джонсън.

— Пет гласа от осем — каза Мак Лауд със същия глух и беззвучен глас. — Предложението се приема.

Спечелил беше, а не се радваше на победата си. Между многото намерения, които се въртяха в дейната му глава, беше и това — което му се бе сторило чудесно — да отнеме на Бейкър Авапуи чрез гласуване. А сега, след като я бе получил, се чувствуваше победен.

— Авапуи! — извика най-после той.

Бейкър вдигна дясната си ръка, между жените настана размърдване, но Пърсел устоя на желанието да се обърне.

— Един момент — каза Бейкър, като че бе вдигнал ръка, за да иска думата, — предполагам, че имам право да си избера друга жена?

— И как още, моряко — отвърна Мак Лауд като правеше усилие да си възвърне духовитостта, — и как още, и как още! Не ми е по нрава да оставя човек от „Блосом“ да чезне самичък. И Мезън дори си получи индианка. Избирай, моряко!

Но цялото му глупаво самохвалство звучеше фалшиво. И гласът му дори звучеше фалшиво. Изглеждаше разочарован и уморен.

Бейкър го погледна в очите и каза ясно:

— Ороа.

Мак Лауд трепна.

„Дали държи за нея? — помисли Пърсел. — Ако държи, защо поиска Авапуи? За да не изглежда победен ли? Или за да унизи Бейкър?“

Мак Лауд повтори машинално:

— Ороа ли?

— И нея ли искаш? — запита хапливо Бейкър.

Настъпи кратко мълчание. Мак Лауд притвори очи и вирна брадичка.

— Някой да възрази? — каза безучастно и беззвучно той.

После размаха края на въжето и без да дочака отговор го пусна на земята.

— Дадена!

— Ороа! — извика Бейкър.

Ороа застана в кръга, разкършвайки гъвкаво и мощно хълбоци, като кобила, която излиза от река. Изправи се пред Мак Лауд със стройната си снага от пет стъпки и десет пръста 19 19 Пет стъпки и десет пръста — 1,77 м. , с пламнал поглед и укорно вдигнат пръст, и започна с широки ръкомахания някакво буйно слово. Не стоеше на едно място докато говореше, а се мяташе ту наляво, ту надясно, сякаш бързаше да се втурне напред. С горда осанка, разкошна гръд, дълги, гъвкави нозе, тя бе вирнала своите потръпващи ноздри и отмяташе нетърпеливо врат, разтърсвайки своята грива.

С приглас от смехове, насърчения и дори от време на време ръкопляскания от страна на таитяните, Ороа говори цели пет минути все така неудържимо, просто без да си поеме дъх, без да потърси дума, като цвилеше и тупаше на място, сякаш се готвеше да хукне към по-добри кръгозори. След това млъкна така ненадейно, както бе заговорила, и все още запъхтяна от усилието седна до Бейкър, сграбчи главата му и притисна дебелите си устни до неговите.

— Превод? — каза Мак Лауд.

Пърсел изглеждаше развеселен и вдигна вежди.

— Буквален ли?…

— В общи черти — отвърна набързо Мак Лауд.

— В общи черти изказа ревнивостта си, загдето си предпочел Авапуи.

Пърсел гледаше внимателно Мак Лауд и му се стори, че забеляза сянка от задоволство върху мъртвешкото му лице. След това продължи:

— В заключение каза, че Бейкър е много по-мил от тебе и тя се радва от сърце да го има за тане. Предполагам — добави великодушно Пърсел, — че говореше напук.

— Както и да е, все ми е едно — каза Мак Лауд. Лицето му беше безстрастно като маска.

Помълча малко и повика:

— Авапуи.

Настъпи мълчание, жените останаха като заковани. Мак Лауд повтори по-силно:

— Авапуи.

Тъй като никой не отговори, той стана. Жените бяха обърнали лица към него и неговият поглед се плъзна последователно по тях.

— Итиота — запита строго той, — къде е Авапуи?

Итиота стана да отговори като послушна ученичка.

— Отиде си — заяви напевно тя на английски и посочи на запад с показалеца на дясната си ръка.

— Седни — каза спокойно Мак Лауд.

После се върна на мястото си и седна. Лицето му не отразяваше нищо.

— Добре понесе удара — прошепна възхитено Джонс.

Пърсел кимна.

— Ще я намерим — добави Мак Лауд, без да повиши глас.

Погледна Джонс и каза веднага:

— Продължавай.

Джонс пъхна ръка в шапката, извади една хартийка, разгъна я и обяви: