Робер Мерл - Островът

— Няма да се поддам на предизвикателства — отвърна Мак Лауд като си възвърна напълно спокойствието. — Ако търсиш разправия, няма да я получиш, Бейкър. Има закон и аз се придържам към закона.

— А кой измисли тоя закон? — заговори съвсем бавно Бейкър. Нали ти? И сега се криеш зад него, за да не се разправяш. За приказки те бива. На приказки не те е страх от никого. Но не съм забелязал някога да застанеш в първата редица, да посрещнеш удара. Когато Бърт ти заповяда да хвърлиш в морето трупа на малкия, ти се подчини, нали? Ти и приятелят ти Смъдж я карахте кротката. И тогава се подчини на закона…

Той говореше като изричаше така подчертано всяка дума, сякаш я запращаше в лицето на шотландеца.

— Няма да отговарям на предизвикателствата ти — каза Мак Лауд, неподвижен като скала. — Казах каквото имаше да кажа за Авапуи. Сега можеш да говориш ти. Като свършиш, ще минем към гласуване.

Бейкър продължи все така бавно и неумолимо:

— Бързаш да гласуваме, така ли, Мак Лауд? Лесно е с гласуване, нали, Мак Лауд? Все едно да забиеш нож в гърдите на човек, който не може да се отбранява, както постъпи със Саймън.

Тогава стана нещо странно: откъм таитяните се чу одобрителен шепот. Те не бяха чували никога за Саймън и не разбраха нито дума от това, което бе казал Бейкър. Но по гласа и по погледа му разбираха, че той хока Мак Лауд и бяха доволни от това. Шотландецът дори не извърна глава. Стоеше облегнат на смокинята с ръце зад гърба, с вирната брадичка и притворени очи. Почака шепотът на таитяните да стихне и каза, като гледаше Бейкър през процепа между клепачите си:

— Свърши ли?

— Не съм свършил — отвърна Бейкър със същия студен и оскърбителен глас. — Говорех за лесни работи, Мак Лауд. Например: да обесиш Мезън, когато е с вързани ръце и нозе, е лесна работа. Не изисква сила. Само гласуване.

— Не преча никому да получи мнозинство — каза Мак Лауд.

— И мнозинството е лесна работа — продължи Бейкър с все същия бавен, спокоен и същевременно невероятно напрегнат глас. — Лесно е да омотаеш някой човек, който никога нищо не е разбрал. Лесно е да наплашиш някой нещастен старец, който не може да се защищава. Ето, гледай!…

Той се обърна рязко към Джонсън и го прониза с яростен поглед. Пърсел бе смаян от силата или по-скоро от нечуваната грубост на този поглед. Джонсън зяпна, сякаш се задушаваше и се сви цял като попарено с вряла вода насекомо. Притисна ръце о коленете си, наведе глава и остана в това положение, свит, смален, ударен от гръм.

Бейкър сви състрадателно рамене и погледна отново Мак Лауд.

— И още нещо не е мъчно — продължи той със звънлив глас, който придаваше необикновена сила на думи те му — да биеш жена. Особено жена, която не се защищава, като Авапуи. За това именно ти е жал. С Ороа не е същото. Тя ти отвръща удар за удар. Това не ти е приятно. Да блъскаш обичаш. Да дърпаш коси обичаш. Да риташ обичаш. Но да се биеш не обичаш. Дори с Ороа! Да, Ороа е корав човек! Докоснеш ли я, ще ти хвърли в лицето каквото й попадне. Снощи беше чукът ти!…

— Не знаех това! — извика Джонс и прихна да се смее като дете.

Младежка веселост без задна мисъл, която бликна изведнъж и въдвори мълчание в кръга. Мак Лауд бе понесъл, без да мигне, всички оскърбления. Невинният смях на Джонс го вбеси. Усети изведнъж всички копия, които Бейкър му бе забил. Очите му загубиха своята яснота. Станаха мътни и странно втренчени. Той отпусна рамене напред и пъхна дясната ръка в джоба си.

В същия миг Бейкър стъпи на левия си крак, повдигна малко дясното коляно и застана като бегач, който ей сега ще хукне. Забравил бе, че даде ножа си на Пърсел и в студената ярост, разтърсваща дребното му, но набито и гъвкаво тяло, беше готов да се бие с голи ръце с Мак Лауд. Запъхтян, свит, напрегнал всички мишци, той не снемаше от шотландеца пияния си поглед, в който блестеше безусловната увереност, че ще го убие.

Мак Лауд бе отворил ножа в джоба си и с изпотено чело правеше отчаяно усилие да задържи устрема, който го тласкаше към Бейкър. Помисли с насмешка: „Да се бия за някаква си чернокожа!“ Беше безсмислица, можеше да я получи чрез гласуване, без да се излага на някаква опасност. „Оставям се да ме подвеждат“ — помисли с презрение той. В същия миг пристъпи една крачка, вдървен като автомат, стиснал в ръка ножа.

— Мак Лауд! — извика Пърсел.

Мак Лауд трепна като човек, когото събуждат от сън, вторачи поглед в Пърсел в продължение на цяла секунда, пое дълбоко дъх и извади ръката си от джоба. Без да отделя очи от Бейкър, той тръгна назад, докато усети зад гърба си ствола на смокинята. Свършено беше. Пърсел забеляза как мършавите ребра повдигат бялата фланела при усилието, което Мак Лауд правеше, за да овладее дишането си.