Робер Мерл - Островът

Таитянките насядаха зад Пърсел, като се смееха нервно и шушукаха непрестанно. Шестимата таитяни останаха прави малко по-назад, зад Хънт. Очакваха, че Мак Лауд ще им каже да седнат около факлите и когато разбраха, че ги изключват от общността, безстрастните им лица не изразиха нито разочарование, нито гняв — те само се отдръпнаха, загледали пеританите, и се стараеха да отгатнат какво ще стане по-нататък. По-неспособни от повечето таитянки да усвоят чужд език, нито един от тях не бе научил още достатъчно английски, за да може да следи разискванията.

Тяхното отчуждено държане и мълчанието на англичаните промениха настроението на жените. Те престанаха да се смеят. Напрегнато, тревожно, почти тържествено мълчание обгърна тридесетината човешки същества, които щяха да живеят заедно до края на живота си върху тази тясна скала.

Облегнал гръб о коренището на смокинята, Мак Лауд седеше с кръстосани нозе и изпъчени гърди. Държеше в ръце навитото въже, с което моряците щяха насмалко да обесят Мезън. Не бяха дори развързали примката. Тя не се разхлабваше, защото въжето беше овлажняло, а малко преди възела се виждаше катраненото петно, което Пърсел бе забелязал докато съдеха Мезън, само че не вече черно, а посивяло и замърсено. Светлината на двете факли, падаща отвисоко върху сухото лице на шотландеца, излъскваше тясното му чело, издълбаваше два дълбоки отвора в орбитите на очите, отделяше гърбавия нос и му придаваше вид на изкривено острие. Всички погледи се бяха обърнали към него в настъпилото мълчание. Съзнаващ отлично мястото, което си бе спечелил на острова, уверен в себе си и в красноречието си, Мак Лауд продължаваше да мълчи. Устремил сивите си очи право пред себе си, изпънал вдървено костеливата си снага в мръсната бяла фланела, той удължаваше с ловкостта на комедиант очакването на зрителите.

— Да започнем ли? — каза сухо Пърсел.

— Една минута — отвърна Мак Лауд като вдигна тържествено десница, — имам да кажа нещо. Джентълмени — подхвана веднага той, като че „синчета“ или „моряци“ нямаше да подхожда при такъв важен случай, — дойде време да си разпределим индианките. 17 17 Английските моряци наричат „индианки“ жените от всички раси из тихоокеанските страни. Отдавна заявихме, че ще го сторим и сега трябва вече да го направим, джентълмени , защото не можем да живеем вечно в разврат и грях, както беше на „Блосом“. Не искам да кажа, че съм против греха. Той може да се търпи докато си млад и се бориш с вълните. Но щом слязохме на кей и всеки си има къщичка, трябва да се тури ред. Господ да ме порази! Всеки трябва да си има законна жена! Инак никога няма да се разбере чии са дечурлигата, които ще се народят! А кому ще завещая къщата си, ако не зная кой ми е син!…

Той замълча. „Двадесет години е плавал из моретата — помисли Пърсел, — но си е останал селянин от шотландския Хайланд. Има четири дъски в един загубен остров, а мисли да ги завещае на сина си…“

Мак Лауд продължи решително:

— И така, ще си разпределим индианките. Ето какво ви предлагам. Да предположим, че някой синковец поиска същата индианка, която си е избрал съседът му — ще решим въпроса чрез гласуване. И каквото се реши с гласуването, ще се изпълни! Това значи закон!… Може някой моряк да бъде недоволен, че вятърът не е духал откъм неговите платна. В такъв случай ще кажа: сине, законът си е закон. Тук сме бели, законът се създава от събранието. Щом Мезън предпочита да остане на сух док, вместо да доплава дотук — негова си работа. Но законът си е закон, дори за Мезън, макар да е офицер! Тук не искаме никакви разправии. Ако някой моряк извади нож срещу друго копиле, да помни какъв закон гласувахме на канарата след като съдихме Мезън… Въжето е тук, само това ще кажа. Ето го, синчета. Може да е малко поизвяхтяло, но пак е яко конопено въже, а на острова няма толкова дебел момък, когото не ще може да удържи…

Той млъкна, и както държеше въжето с лявата си ръка, вдигна високо примката с дясната, после я показа на дясно, на ляво и пред себе си, като свещеник, който показва мощи на вярващите. След това се усмихна, бузите му хлътнаха от двете страни на острия нос, всички мускули на челюстите се очертаха под кожата, а тънките му устни се свиха със злобна насмешливост.

— Синчета — продължи той, — ако някой иска да погледне за последен път небето през това прозорче, достатъчно е само да извади ножа си.

Сложи пак въжето на коленете си, очите му светнаха в тъмните кухини на орбитите, устните се свиха в безгласно хилене и той изгледа присъствуващите. Пърсел усети, че Бейкър го побутва с лакът. Обърна се, Бейкър се наведе и му прошепна на ухото: