Робер Мерл - Островът

— Дръж така!

После изчезна в кабинката и почти веднага излезе от там с две въжета. Завърза едното за кръста на Тетаити, другото за своя, а краищата им върза за облегалото на пейката.

Пое пак руля, вятърът наду платното и лодката, започна отново да се люшка. Катереше се великолепно по гребена на вълните, но поглъщаше огромни количества водни пръски. Те заливаха непрестанно предната палуба, вихрушка от пяна се виеше в подножието на мачтата и реята, а в кабинката на рулевия, въпреки защитата на покрива, водата стигаше вече до кофата.

Вълните връхлитаха все по-безредно. Разбиваха се и се разпръсваха във всички посоки, сякаш кипяха в съвършено малък котел. Но за щастие не бяха много високи, небето беше все още ясно и когато лодката се залюляваше за миг върху гребена на някоя вълна, Пърсел успяваше да зърне острова. После потъваше в междините, заслепен от морските набези, стиснал с лявата си ръка руля, с дясната — ръба на лодката.

А бурята едва сега започваше! Югозападният вятър! По Коледа имаха три седмици бури, потоп, изкоренени дървета, къс от канара бе изтръгната от острова! Чудесно ще затанцува лодката, щом ги настигне черният облак!

С обляна от пръски гола снага, треперещ от студ, с шибано от вятъра лице, с посинели, вкочанясали ръце, Пърсел правеше непрекъснати усилия да си поеме дъх между два пристъпа на вълните. Никога не бе преживявал такава силна буря върху толкова малък съд. Друго беше, разбира се, да я посрещнеш от мостика на „Блосом“, и съвсем друго да си на самото морско равнище, сред вълните, почти толкова под тях, колкото и над тях.

Тетаити се наведе, долепи устни до ухото му и изрева отчетливо:

— Пирогата!… Много тежко!…

Направи знак с ръка да свали платната. Пърсел кимна. Вярно беше. Той гонеше лодката като бесен! Безумие беше да летят при такъв вятър с вдигнато платно. Но не можеха да сторят нищо друго.

Пърсел изрева в отговор:

— Да стигнем… в острова… преди облака.

И повтори:

— Преди облака!

В същия миг цял порой пръски го шибна безмилостно, напълни устата и очите му и го повали назад. Когато най-сетне успя да се измъкне от водата, като плюеше и кашляше полузадавен, вкопчил ръка в руля, той усети до рамото си мърдащото рамо на Тетаити.

Зърна отново острова. Летяха с адска бързина, но островът едва се бе уголемил откато бе завил руля. Безнадеждно. Както и да насилваше лодката, трябваше му най-малко един час, за да стигне до там. Няма да стигне! Небето вече потъмняваше, водата позеленя, бурята щеше да ги изпревари.

Когато се бе събудил сутринта, той бе погледнал небето и подушил вятъра. Времето беше ясно, имаше приятен югоизточен ветрец. Слезе до Въжения бряг: вълнението беше търпимо. От предвидливост бе отишъл дори да види барометъра на Мезън. Показваше хубаво време. Всички условия за една малка разходка за удоволствие! А сега бурята нападаше отвред, всеки миг щеше да ги връхлети! Той трепереше от студ, едва смогваше да мисли. Непрестанно си повтаряше, като побъркан, че ако бе направил завой преди двадесет минути, щеше да се приближи и да посрещне вятъра откъм острова, в спокойни води, дори без прибой, който би попречил за слизането на суша.

Видя настъпването на голяма вълна и помисли: „Ако не ни прехвърли, ще видя от върха й острова.“ В същия миг носът на лодката се покатери по вълната, кръгозорът се появи, но черният облак бе обхванал всичко: островът бе изчезнал.

— Островът! — изрева Пърсел и стисна несъзнателно ръката на Тетаити.

Тръгнал бе без карта, без компас, без секстант! Можеше да мине в тъмнината покрай острова и да не го забележи! Можеше да се лута с дни из мъглата да го търси. Без вода, без храна, без дрехи! Единственият остров в един радиус от петстотин морски мили!

— Островът! — изрева отново той.

Тетаити го гледаше втренчено, с разширени очи. Гледаха се така няколко мига, слисани, рамо до рамо, почти долепили лица. Вятърът изсвири остро. Пърсел видя как морето откъм левия борд връхлита към тях и преди да има време дори да размисли, изви руля. Мачтата се наклони и задържа на един метър от водата, после невероятно бавно се изправи. Платната започнаха да плющят от вятъра, а Пърсел ги гледаше глупаво, разтреперан, без да може да мръдне нито един мускул. Всичко бе станало толкова бързо. Едва си даде сметка, че без малко щяха да се преобърнат.

— Платната! — изкрещя до ухото му Тетаити.

И пак направи знак с ръка да ги свали. Имаше право. Безумие беше, че бяха чакали досега! Пърсел предаде руля на Тетаити, излезе с лазене на палубата и все така завързан със спасителното въже, зарифи платната.