Робер Мерл - Островът

Отговорът й не закъсня. Тя отиде направо при Тетаити, закова се пред него на яките си ниски крака, и придържайки с две ръце корема си, избухна в буйни укори.

Тетаити, който седеше върху дълбеите на плъзгащите се врати и приспиваше Ропати, дори не вдигна поглед. Когато Ваа млъкна, той стана, даде малкия на майката, удари една не много груба плесница на Ваа, обърна се към жените и им заговори твърдо. Взел бе решение по отношение на останалия перитани и никакви техни приказки нямало да го накарат да промени това решение. Знаел, разбира се, че е по-лесно да изтръгнеш плячката от октопод, отколкото да накараш жена да млъкне. Но ако ваинетата упорствуват да дрънкат врели-некипели в негово присъствие, щял да отиде да живее сам в планината и щял да слезе само за да се увери заминал ли е Адамо.

Това изказване наложи продължително мълчание, но пак имаше споглеждания, въздишки, сълзи, тъжно клатене на глава. Поне докато Тетаити беше при тях, жените използуваха съвсем невъздържано тия оръжия.

Една седмица след неприятната случка, предизвикана от Ваа, Пърсел бе посетен от Тетаити в пещерата с лодките. Гостът влезе, без да поздрави, заобиколи с бърза крачка лодката и запита, без да поглежда:

— Готова ли е пирогата?

Пърсел се ядоса от това рязко започване на разговора, взе ренде от сандъка със сечивата и започна да оглажда един ръб. След малко видя с крайчеца на окото си, че Тетаити е застанал срещу него и му отвърна сухо:

— Почти.

— Какво остава още?

— Да я боядисам, да туря платнище, да го боядисам и — готово.

Настъпи мълчание, чуваше се само търпеливото стъргане на рендето по дървото.

— Защо ти е платнище?

— За да не влиза вода.

Тетаити опипа покрива.

— А ще може ли пирогата да плава така?

— Да.

Последва ново мълчание. После Тетаити продължи:

— Добре. Ще опитаме утре.

— Ще опитаме ли? — запита Пърсел като вдигна глава и погледна смаяно таитянина.

— Ти и аз — отвърна невъзмутимо Тетаити.

Обърна се кръгом, стигна до изхода на пещерата и подхвърли през рамо:

— Утре, при прилива!

И изчезна.

Когато се прибра вечерта, Пърсел не спомена пред ваинетата за тази случка, а по държането им разбра, че и Тетаити не е казал нищо. Но когато се стъмни и всички се прибраха у дома си, отиде заедно с Ивоа у Омаата.

Две доедое — по едно пред всяко отворено прозорче — горяха, за да прогонват тупапау, но това бе направено просто по навик: от луната беше светло като посред бял ден. Омаата бе задрямала, прегърнала Итя като детенце. Леглото бе дълбоко хлътнало от тежестта й, та човек би казал, че спи по-дълбоко от всяка друга жена.

Но щом Пърсел докосна бузата й, тя отвори очи. При все че отговаряха на ръста и лицето й, на Пърсел се струваше винаги, че са огромни.

— Адамо — усмихна се тя.

След нея се събуди и Итя, закръглена, дребничка, погледна гостите, премига, после скочи изведнъж и изтича да прегърне Адамо. Радваше се като дете, че Адамо се е появил внезапно, когато не бе очаквала да го види.

Пърсел разказа за срещата си с Тетаити.

— Може би — каза Итя, все още смаяна от неочакваната радост, — може би ще дойде на пирогата с тебе, ще те хвърли във водата и ще каже: „Стана злополука“.

— И аз го помислих — забеляза Ивоа.

Омаата се надигна на лакът, всички мишци и закръглености на монументалната й снага се оживиха.

— Той го обяви за табу.

— Той е лукав — възрази Ивоа.

Омаата поклати тежката си глава.

— Обяви го за табу.

— А може — подхвърли Итя — да иска да види дали пирогата е добра. Ако е добра, взема я и заминава за Таити.

След това се изсмя и смехът й прелетя из стаята като птиче. После изтича и се хвърли отново на шията на Пърсел. Този път прегърна и Ивоа. Тя отвърна добросърдечно на милувката, но лицето й си остана мрачно.

— Тетаити не е лош — каза Омаата като втренчи в Ивоа големите си очи.

— Може да убие Адамо — възрази Ивоа.

— Не — отвърна Итя като се върна на леглото и седна върху нозете на Омаата, която дори не усети. — Сърдит е, защото Итя каза: „Ти изпращаш Адамо и братовчедка си Ивоа на пеританската пирога и те се удавят.“ Иска да види добра ли е пирогата. Не иска да носи срам в душата си.

— Детето има право — каза Омаата. — Тетаити е много унизен от това, което приказвахме.

— Може и да любопитствува — намеси се Пърсел. — Никога не се е качвал на малка пеританска пирога с покрив.

— Може да те убие — каза Ивоа.

— Ропати е сам. Отивам да пазя Ропати! — извика неочаквано Итя, сякаш смяташе, че бе разрешила вече въпроса и разискванията можеха да продължат и без нея.