Робер Мерл - Островът

Няколко секунди минаха така, после Тетаити се размърда. Размърда се с умишлена бавност, а Пърсел го гледаше като омагьосан. Най-напред прехвърли нозе през пейката, сякаш искаше да застане пред тоя перитани, и наистина застана срещу него, само че с известно забавяне, като че главата следваше неохотно движенията на тялото. Водните пръски шибнаха изведнъж лицето му и той сбърчи още повече хлътналите си, издълбани черти. Тъмните зеници, ярко очертани върху бялото на окото, блестяха с потискаща сила в процепа на тежките клепачи. Облегнал строгата си глава върху двете ръце, сложил лакти на дългите мускулести нозе, така гладки и матови, че изглеждаха като облечени в черни калъфи, Тетаити стоеше срещу Пърсел, втренчил очи в неговите.

— Адамо — каза тежко той, — някоя голяма пеританска пирога идва в острова и ни пакости. Какво ще правиш?

— Как ни пакости? — запита Пърсел.

— Като Скелета — отвърна глухо Тетаити.

Настъпи мълчание. После Пърсел каза:

— Ще се бия против тях.

— С оръжие ли?

— Да — отвърна ясно Пърсел.

И добави:

— Но сега имаме само една пушка.

— Две са — каза Тетаити.

Очите му блеснаха мрачно, той добави тържествуващо:

— Скрих пушката на Меани.

Веднага продължи тихо и сдържано, сякаш правеше невероятно усилие да овладее възбудата в гласа си:

— Вземаш ли пушката на Меани?

— Ако ни пакостят, да.

— Стреляш срещу тях с пушката на Меани?

— Да.

— Ти, перитани, стреляш срещу перитани?

— Да.

Последва ново мълчание. И тъй като Тетаити не добави нищо, Пърсел запита.

— Защо пожела да дойдеш с мене в пирогата?

Тетаити не даде вид, че се е възмутил от тоя толкова прям въпрос. Отвърна без колебание:

— За да видя дали е добра.

— А ако е лоша?

— Не е лоша — отговори сухо Тетаити.

Пърсел преглътна и потърси очите на таитянина. Не ги видя. Тетаити бе спуснал клепачи, както се затваря врата.

След малко прехвърли нозе през пейката, изви снага, обърна гръб на Пърсел и каза през рамо:

— Много вода има в пирогата.

Пърсел хвърли поглед към решетчестия капак. В лодката бе започнала да нахлува вода. Нищо обезпокоително, само трябваше да я изгребат.

— Поеми руля — каза Пърсел.

Тетаити се изправи без да продума. Като поемаше руля, той докосна по невнимание ръката на Пърсел, но не вдигна поглед към него.

Пърсел отвърза една кофа, завързана под пейката за рулевия, вдигна решетчестия капак и започна да изхвърля водата от лодката. За да върви по-бързо работата, той почти не вдигаше глава, но от свиренето на вантите горе разбра, че вятърът още повече се е засилил.

Усети, че Тетаити го побутва по рамото. Изправи се.

— Гледай!

Островът се виждаше вече колкото скала на кръгозора, а цялата южна страна на небето зад него беше закрита до самата вода от дълъг мастиленочерен облак. Пърсел се огледа наоколо си. Морето беше бурно и мътно. Вълните, които бягаха към север, биваха пресрещани косо от други вълни, идващи откъм югоизток, и се разбиваха като водопади.

— Югозападният! — извика Пърсел на английски и изпусна кофата.

Изненада се, че бе говорил на английски. Грабна руля от ръцете на Тетаити и му изкрещя сред вятъра:

— Кливерът!

После, докато Тетаити се втурваше напред, прибра въжето на голямото платно и завъртя руля наляво. Лодката се изви, отмина посоката на вятъра и Пърсел я остави да се носи така, за да избегне насрещния му тласък, докато се нагоди към него.

За пръв път откато „Блосом“ бе пристигнал пред острова, Пърсел виждаше ужасния югозападен вятър да сменя ненадейно южния. Тетаити се бореше с въжетата на кливера. Пърсел му извика:

— По-гладко!

Тетаити послуша, а на връщане се спря да спусне капака и да завърже кофата под пейката.

Лодката се държеше с нос към острова, но страшно се люшкаше в бурното море. И при все че имаше съвсем малко платна, се наклоняваше до главозамайване. Пърсел седна откъм вятъра, Тетаити отиде да седне до него, като че тежестта им би могла да възстанови равновесието на лодката. Подветреният борд изчезваше напълно под водата, а като се наведеше назад, Пърсел можеше да види половината туловище на лодката извън водата. Килът, понякога и самото дъно, се отразяваха в прозрачните зеленикави води. Струваше му, се, че наклонена почти хоризонтално към океана, лодката запазваше, по чудо равновесие и най-лекият нов тласък ще, я преобърне във вълните.

Зави с няколко градуса надясно, за да освободи малко платното от вятъра, подаде руля на Тетаити и му изкрещя във вятъра.