Робер Мерл - Островът

Пърсел извади часовника си и зачака нова светкавица, за да види циферблата. Като не виждаше нищо, трябваше да определи напосоки времето от завой до завой. Десет минути към запад. Шест към изток. Отклоняването на запад трябваше да бъде по-продължително, защото нямаше опасност да ги отдалечи от острова.

Започнаха да се отклоняват встрани, времето минаваше, бурята не се засилваше, но те бяха в окаяно положение. Студ, вълни, които ги връхлитат непрекъснато, ослепителни светкавици, ужасно люшкане… Не можеха да сторят нищо друго, освен да чакат и търпят. Лодката се пълнеше много с вода, затова Пърсел реши да я изгребват. Сменяха се и след половин час усилен труд почти успяха да доведат водата до равнището, дето беше преди започването на бурята. Накрая Пърсел завърза кофата и се вмъкна под брезента при Тетаити, който сложи ръка на рамото му и допря буза о неговата. После извади часовника си. Четири часа бяха минали откато лодката бе напуснала острова.

Беше им отвратително студено. Ръцете на Пърсел бяха посинели. До бузата си чуваше, че зъбите на Тетаити тракат.

Обърна се към него и му викна на ухото:

— Иди… под покрива… пирогата.

Тетаити поклати отрицателно глава. Светкавиците престанаха, неизказано облекчение беше да не чуват трясъка на мълниите. Макар че югозападният вятър продължаваше да вие и вълните се прехвърляха все така една през друга, Пърсел почувствува за една-две минути необикновен покой и тишина. Но това чувство се разсея и той чу отново вятъра.

Тетаити долепи уста до ухото му:

— Нищо… за ядене?

— Не! — изрева Пърсел.

В тавана се откри пролука, видимостта се подобри, но все пак не се виждаше на повече от двеста метра. Пърсел измъчваше очите си в усилието да различи в мъглата някакво очертание, наподобяващо острова.

Изведнъж ужасно се уплаши. Ами ако вече са го отминали? Ако островът е останал зад тях? Ако при всяко отклонение встрани се отдалечаваха от него? Сърцето му се разтуптя и при все че беше премръзнал от студ, по челото му лъсна пот.

— Тетаити!

Сноп водни пръски го шибна и проникна под платнището. Когато успя да отвори очи, видя пред себе си Тетаити. Лицето му бе побледняло и хлътнало от студ, но все така решително.

— Островът… напред?

— Напред! — извика без колебание Тетаити.

— Защо?

— Напред!…

Тетаити отвори отново уста, но силен пристъп на вятъра отнесе думите му и Пърсел долови само отломки от тях.

— Много… грижи… глава… живи!…

Погледът на Пърсел се върна към кливера. Поправи насоката и втренчи отново поглед в полумрака. Ах, да можеше да види, да види през мъглата! Би трябвало човек да има особено сетиво, за да отгатва близостта на любимите места! Ужасно! Може би щяха да минат на двеста метра от острова и да го пропуснат!

Стисна силно ръката на Тетаити. Имаше право! Живи сме. „Това би трябвало да ми стига!“ Ох, това качество на белите да си представят бъдещето! Да можеше да не мисли, да се примири с настоящето, да се отърве от тревогата!

Всичко потъмня. Пърсел видя ясно как черният облак ги връхлита, изпреварен сякаш от нов дъжд, който наближаваше в гъсти отвесни струи, като копия на нападаща войска. Те се нахвърлиха с невероятна сила върху лодката, цялото небе се раздра и капките, които се забиваха като хиляди игли в главите им, заблъскаха със зловещ трясък палубата и покрива. Всичко потъна в непрогледен, зловещ мрак, но за кратко. Черният свод на облаците просветна, превърна се в сивобелезникава мъгла, видимостта се простираше вече на стотина метра. В същото време над морето се разля бледа жестока светлина и синьо-зелените междини между вълните придобиха отвратителен вид, който смрази Пърсел. Покровът над главите им, толкова нисък, че сякаш докосваше лодката, когато тя се покатерваше по гребена на някоя вълна, се разпадна постепенно на облаци с отровен сиво-зеленикав цвят. Върхът на мачтата започна да фосфоресцира, бурята се разрази изведнъж.

Мълниите бликаха край тях с нечовешки рев и грохот, озарявайки лодката с пресеклива, бяла, непоносима светлина, преди да се потопят във вълните и да начертаят внезапно зелени демонични силуети върху черния фон. Светкавиците валяха със стотици, като дъжд, в най-разнообразни форми — пречупени стрели, пресечени или криви линии, драскулки или паяжини, огромни огнени кълба, оставящи над водата горящи следи, цели участъци от кръв и пламък. Сега Пърсел трепереше не само от студ, но и от страх, а само на няколко сантиметра от себе си можеше да съзре — не вече сиво, но действително побеляло — разстроеното лице на Тетаити.