Робер Мерл - Островът

Трясъкът беше оглушителен, надхвърлящ всичко, което човешкото ухо можеше да понесе. При всеки яростно избухващ и отекващ гръмотевичен залп Пърсел усещаше как тялото му подскача и потреперва, като че самият трясък беше в състояние да го раздроби. Седнал на пейката за рулевия, завързан за лодката като роб в галера, той не виждаше край за мъките си. Всичко беше ужасно, всичко разкъсваше нервите му: югозападният вятър, който шибаше лицето, дъждът, който го бодеше с иглите си, задушаващите морски вълни и шумът, главно шумът, този чудовищен трясък като при свършек на света.

Настъпи няколкосекундно затишие, след това бурята се въззе до нечуван шемет. Пърсел усети, че обляното му във вода лице се вкочанясва, и започна да стене. Тази страхотна какофония не можеше да се сравни с нищо претърпяно досега. Вятърът не беше по-силен, напротив, може би бе поотслабнал, натежнял сякаш от изливащата се на водопади вода. Но шумът! Шумът! Обезумяваше от шума! Светкавици бликаха от всички страни едновременно, като че небето и морето бяха пламнали и Пърсел почувствува съвършено ясно и неотразимо, че светът се свършва. Гръмотевиците се гонеха в страхотно кресчендо. Напомняха срутвания на планини, огромни свличания на пръст, пресъхнали реки, гигантски процепи, разделящи на две цели градове.

Не можеше да понася вече леденобелия блясък на светкавиците, почувствува, че съзнанието му се люшка, скри глава под платнището и затвори очи. Но невероятни видения го преследваха. Виждаше света запратен сред звездите, а докато той летеше там, обезумелият океан бе наводнил земята, отломки от материци плаваха без посока, понесли върху тънка кална кора своите обезумели жители. Планетата се разпадаше като разцепена от слънцето мокра пясъчна топка. Разделяше се на отломки, които падаха като дъжд из пространството, изхвърляйки там безразборно дървета, хора и къщи. После звездите започваха да гаснат една след друга, слънцето се стопяваше, а земята, превърната в огнено ядро, се разлетя в исполински взрив.

Пърсел усещаше през платнището как дъждът чука по главата му и изпитваше глупав страх, че костите на черепа му не ще издържат… Виждаше непрекъснато разцепената, зинала, изпепелена земя… Трябваше нищо да не вижда, нищо да не чува, да се превърне в машина! Присвил очи, за да се спаси от страшния блясък на светкавиците, той се насили да погледне кливера. Извади часовника си. След една минута трябваше да завият на другата страна. Погледна циферблата, после кливера, после пак часовника.

— Тетаити, кливера!

Никакъв отговор. Пърсел повдигна края на платнището и погледна. Тетаити бе затворил очи като слепец, посивялото му лице беше измъчено.

— Кливера! — изрева Пърсел до ухото му.

Една минута никакво помръдване. После Тетаити се измъкна като автомат от торбата, протегна ръце и тръгна опипом из връхлитащите върху лодката вълни, за да промени въжетата на кливера. Върна се превит на две, като газеше из водата в кабинката на рулевия, а косата му пращеше от електричеството на светкавиците. Седна отново на мястото си. При всяка нова гръмотевица подскачаше неудържимо.

Пърсел дишаше все по-мъчно и по-мъчно. Дъждът се лееше от небето като из ведро. Струваше му се, че се намира под водопад. При едно затишие успя да погледне връхлитащата вълна. Смрази се от ужас пред отвратителния й зеленикав цвят. Извърна поглед. Широка светкавица падна от дясната му страна с нечовешки трясък и той усети такива болки в нозете си, та помисли, че мълнията ги е отнесла.

Тетаити извика и Пърсел помисли за миг, че го е ударил гръм. Вкопчил и двете си ръце в пейката, превит на две, скрил чело до рамото на Пърсел, той ревеше. Пърсел едва го чуваше, но усещаше до ръката си диханието му. „Полудял е!“ — помисли той с ужасна тревога и цяла минута се бори с желанието и той да зареве. Преметна крак върху руля, освободи двете ръце на Тетаити и започна да го пляска по бузите. Дъждът беше толкова силен, че чертите на Тетаити бяха замъглени и обезформени. Пърсел почна да го удря по-силно. Отпуснал безволно глава, затворил очи, таитянинът се оставяше да го пляска.

„Не вършеше нищо — помисли изведнъж Пърсел. — Нервите му не издържаха, защото не вършеше нищо.“ Улови с две ръце главата на Тетаити, долепи устни до ухото му и изрева:

— Поеми руля!

Никакъв отговор. Никакъв знак за живот. Лицето на Тетаити беше празно, замаяно. Свършено беше. Шумът бе погубил нервите му. Той чакаше само да умре.

— Поеми руля! — изрева с дива настойчивост Пърсел.