Робер Мерл - Островът

После хвърли плаващата котва и прекара десет мъчителни минути сред вълните и люшкането, за да навие главното платно около запасните реи и да го завърже. Но поне вършеше нещо, всичко му беше ясно, това беше почти обичайно занимание. Прибра платната, лодката се люшкаше като тапа върху котвата, бяха в безопасност. Зададе се по-мощна вълна, Пърсел се вкопчи по-здраво, отърси се от водата и помисли светкавично: „Ще ни отвлече!“ Не можеха да си позволят едно отвличане! Югозападният вятър можеше да трае с дни. А дори само няколко часа да ги отвлича към северозапад, никога вече нямаше да намерят острова. Трябваше или да плават, или поне да избягнат отвличането, да останат на всяка цена на място.

Пърсел се върна пълзешком в кабинката, излезе пак с малък кливер и повика Тетаити. Обхванал здраво мачтата, Тетаити трябваше да го крепи със спасителното въже, докато самият Пърсел разхлаби големия кливер, прекара въжето през края на мачтата и закрепи малкия кливер на предната греда. Лудост беше да се прави такъв опит посред буря, но Пърсел сполучи да го направи. Когато най-после вдигна платното и се върна при руля, ръцете му бяха изподрани, а главата празна и смазана от тежките плесници на водните пръски.

Замаян, с писнали от вятъра уши, той гледаше носа на лодката, без да го вижда. Съпротивата на руля го опомни. Погледна малкия кливер. Беше се надул до скъсване. Но издържаше! Дори раздвижваше лодката! Напредваха, преодоляваха все пак вълнението!

Забеляза, че е седнал върху току-що отвързания голям кливер и изведнъж му хрумна да се загърне с него. Направи знак на Тетаити и двамата, борейки се с югозападния вятър, който им го изтръгваше от ръцете, успяха да си направят от кливера плащ, с който закриха главата, раменете и гърба си. За по-сигурно прокараха едно въже през илиците на платното, затегнаха го и го завързаха за седалката. Пърсел трябваше да гледа, за да продължи да направлява, затова очите и лявата му ръка се подаваха от кливера. Тетаити, напротив, беше изцяло скрит в платнената клетка, дето и двамата се бяха свили като кучета в колибка, мокри, треперещи от студ, притиснати един до друг.

След малко Пърсел усети, че Тетаити прекара ръка зад гърба му, сложи я на лявото му рамо и допря буза до неговата.

— Добър! — каза в ухото му гласът на Тетаити.

— Кой? — извика Пърсел.

Сноп ослепителни светкавици излетя пред носа на лодката и той затвори очи.

— Кливерът! Добър!

Сигурно и Тетаити крещеше, но сред страхотната стихия се чуваше само едно слабо далечно гласче.

Пърсел погледна кливера. Наистина беше „добър“! Вятърът не бе успял нито да го изтръгне, нито да го разкъса. Животът и на двамата се крепеше на тази носна кърпа, но тя се държеше. Лодката напредваше в пастта на югозападния вятър. Искрица надежда стопли Пърсел.

— Държи се! — изрева с все сили той като се обърна към Тетаити.

Тетаити стори нещо невероятно: усмихна се. В полумрака на брезентената качулка, покрила главата му, Пърсел видя ясно тази усмивка. „Колко е храбър!“ — помисли с благодарност той. В същия миг разбра съвсем ясно: приближаването към вятъра не беше от полза. И не можеше да бъде. Малко платно, малък кил. Лодката напредваше, но напредваше рачешки, или най-малко толкова встрани, колкото и напред. Ако продължаваше в тази посока, имаше опасност да мине на изток от острова. Как не се бе сетил по-рано? Щом губеше откъм изток, трябваше да се насочи към запад — да прави завои встрани. Чести завои. Колкото по-чести бъдат, толкова по-малко опасност имаше да се отдалечи от острова.

— Тетаити! — извика той.

Тетаити отстрани буза от неговата и го погледна в лицето.

— Трябва да направим… ето така! — изрева Пърсел.

Подпря с коляно руля, освободи лявата си ръка и показа, че завива. Тетаити кимна и изрева:

— Отивам!

Веднага, сякаш се зарадва, че ще върши нещо, той се измъкна изпод брезентената клетка и отиде пълзешком да разхлаби въжето. Пърсел завъртя руля и за най-голямо негово облекчение лодката се подчини, отмина посоката на вятъра. Великолепно! Напредваше, щом бе набрала достатъчно скорост да се извие.

Широка ивица мълниеносна светлина блесна пред очите им и Пърсел зърна Тетаити. С мъка прибираше кливера. „Дано само не издърпа прекалено въжето!“ — помисли тревожно Пърсел. Натисна руля, за да освободи за миг платното от вятъра и по този начин да помогне на Тетаити.

Тетаити се върна съвсем мокър, приличен на видение в призрачната светлина, със странно фосфоресциращо теме.